Светлият лик на смъртта

Набра номера на Мила — своята близка приятелка. Всъщност сега едва ли можеше да смята Мила за близка. Най-обикновена приятелка. След като заряза Люба сама в Турция… Впрочем дали трябваше да я осъжда за това? В блатото на неприятностите те затънаха заедно, и то без да имат вина за това, само поради глупост и неоправдана доверчивост, а колкото до измъкването от ситуацията, всяка трябваше сама да се спасява — според собствените си способности. Мила се измъкна по-бързо, защото се оказа по-способна. Можеше ли да я вини за това? Тя отлетя за Москва още в началото на юни, а Люба беше принудена да стои до октомври.

Никой не вдигна и у Мила. Как сега щеше да стигне до града? Нямаше нито копейка. Господарят, за когото бе работила през целия курортен сезон, й бе дал една стаичка в своята къща и оскъдна храна, Люба работеше само за билета до Москва и за визата. Не разполагаше с налични пари и понякога се принуждаваше да моли господаря да й даде два-три долара вместо вечерята или обеда. Именно с тези долари си купуваше карта за телефон. Чувството за глад стана постоянно и тя свикна с него, келнерите и готвачите в ресторанта бяха готови да я нахранят, но не безвъзмездно. За Люба това не беше приемливо — нали не беше Мила! Милка свикна да решава всичките си проблеми с леглото, затова успя да си замине за Москва още в началото на лятото. От нищо нямаше страх, беше дръзка и нахакана. А Люба беше плашлива, пък и това изобщо не й харесваше. Мургавите, космати турци будеха у нея отвращение, което тя не можеше да преодолее дори в името на завръщането си у дома.

— Пийнете си чай — предложи й милиционерът на име Георгий и сложи пред Люба чаша с вдигащата пара напитка и кутия с бучки захар.

— Благодаря — трогнато избъбри тя и отпи от горещия чай. — Може ли пак да се обадя?

— Разбира се, обадете се — усмихна се Георгий. — Нали трябва да си тръгнете оттук така или иначе. Стойте си спокойно и опитвайте с телефоните, не ми обръщайте внимание.

Люба набра номера на Леонтиеви. Генадий Леонтиев беше един от заместниците на Стрелников и негов близък приятел. Той трябваше да знае къде може да намери Володя. Но и тук удари на камък. Освен дългите сигнали свободно, Люба не чу нищо приятно. Оставаше Слава Томчак, също заместник и приятел — последната й надежда. Ако не намереше и него, нямаше и най-малка представа какво ще прави по-нататък.

— Ало! — чу се в слушалката познатият глас на Лариса Томчак, съпругата на Слава.

— Лара, аз съм, Люба — притеснено каза тя.

— Люба… — недоумяващо повтори Лариса и изведнъж се сети: — Господи, Любочка, ти си се върнала! Кога? Къде си?

— В Шереметиево, в милиционерския участък.

— Защо си в участъка? Да не ти се е случило нещо? — разтревожено попита Томчак.

— Не, просто нямам пари за телефон и ми разрешиха да се обадя оттук. Къде е Стрелников?