Светлият лик на смъртта

Лариса повъртя сребърната фигурка в пръстите си и забеляза, че на обратната страна е гравирано нещо. В стаята беше полутъмно, полилеят не беше запален, а меката светлина от лампиона и аплика не беше достатъчна, за да различи тънките миниатюрни буквички. Тя доближи фигурката до очите си и остана като гръмната. На Мила от Володя с обич. Да, разбира се, тя беше виждала такова купидонче на врата на онази малка кучка Мила, когато Стрелников я доведе на четирийсет и петия рожден ден на Гена Леонтиев. „Значи тя е била тук! — помисли си Лариса. — Ето защо следователят толкова настоятелно ни питаше дали не знаем какво може да е правила Мила близо до станция „Академическая“ на метрото. А пък аз, идиотката, си мислех, че тя се е видяла с Любаша. Любочка, тази глупава наивница, беше започнала да ходи при някакви магьосници, веднъж случайно я видях посред нощ на гробищата и разбрах, че е последвала съвета на тези шарлатани и ходи да прави магии на Мила. Бях сигурна, че Любочка я е… Правила е, що е правила магии, а после е разбрала, че няма полза от това, и е поискала да се срещнат, да се поразходят и да си поприказват. Търпението й е секнало и е поела работата в собствените си ръце. Но какво излиза сега? Не я е убила Любочка ли? Кой тогава? Как сребърното купидонче се е озовало в този апартамент, на този диван? Какво е правила Мила тук? Впрочем това е абсолютно идиотски въпрос. Същото, което правя и аз. Само че аз дойдох при Дербишов по личен въпрос, а Мила — за секс. Курва си беше, курва и умря. Спри се, Лариса! Какви са тези мисли? Ако Мила е била в този апартамент вечерта, когато са я убили, трябва веднага да бягаш оттук, колкото може по-бързо. И никога вече да не се връщаш. Бягай и веднага тичай в милицията, занеси им украшението и всичко им разкажи! По дяволите репутацията, разбира се, ще трябва да признаваш и обясняваш как си се озовала тук, но така е по-добре, отколкото да повториш пътя на Мила…“

На прага на хола застана Алик с неговите изопнати панталонки от тънка, блестяща като коприна кожа и красива блуза на плисета от кремава коприна с широки свободни ръкави.

— Заповядайте, Лариса. — Той й подаде малко подносче с чаша бяло вино. — Това е немско, рейнско вино. Или предпочитате червени вина?

— Не, не — бързо отговори Лариса и посегна да вземе чашата.

Бързо да го изпие и да се маха, като се оправдае с внезапно главоболие. Или още по-добре да се обади някъде, а после да каже, че й се налага спешно да излезе. Да излъже, че майка й се е разболяла тежко… Тя изпи виното на три големи глътки, остави чашата на малката масичка, после с незабележим жест пъхна сребърната фигурка в джоба на полата си и стана от дивана.

— Трябва да се обадя по телефона — каза решително. — Къде е той?

Но реакцията на Алик бе съвсем неочаквана.

— Да се обадите? — попита той. — На кого?

— Трябва да се обадя по работа — търпеливо повтори Лариса, все още без да усеща нищо.