Светлият лик на смъртта

Но въпреки това, докато разговаряше с различни началници, Олшански натъртваше именно на версията за маниак, защото твърдо знаеше: за битово убийство, извършено като отмъщение или от ревност, няма да му дадат хората, които той иска, ще му пробутат кого да е, свободните в момента хора. А за маниак ще му дадат желаните. Следователят много искаше да разреши този случай по-бързо, защото се чувстваше неуютно. Дербишов беше в килията, довечера трябваше да го пусне. Дори ако Олшански допуснеше, че именно той е убил Широкова, смъртта на Лариса Томчак нямаше да има нищо общо с цялата история. Не е могъл да я убие Дербишов, докато е лежал в следствения изолатор. А ако двете убийства бяха свързани, значи Виктор Александрович няма отношение към тях. Или има?

На всичко отгоре му се обадиха трима-четирима депутати от Държавната дума. „Ние сме готови да гарантираме за Виктор Александрович… Той е абсолютно честен човек… Какво си позволявате… Проява на пълен произвол… Ще отговаряте за това…“ И така нататък. Не че Олшански се страхуваше от представителите на властта — отдавна бе престанал да се страхува от когото и да било, защото добре си представяше кадровата ситуация в правоохранителните органи. За да изгонят от работа следовател, той трябваше да е извършил престъпление. Да, най-малко това. За всичко останало никой и с пръст нямаше да го пипне. Защото нямаше кой да работи, хората не достигаха. А колкото до мъмренията и наказанията, в наше време те не представляват голяма опасност. Мина това време — благословените години на застоя, — когато при три официални мъмрения можеше да изгубиш реда си за апартамент или кола или да те понижат в длъжност. Сега хората се интересуват предимно от парите, а почестите са на второ място, така че понижението почти никого не стряска: разликата в заплатите е толкова незначителна, че не е нужно и да се говори за нея. С разликата между заплатите на старши следовател и просто следовател можеш да си купиш бутилка хубав джин. Редът за жилища отдавна се превърна във фикция, държавното строителство си зарови главата в пясъка и се прави, че никога не е съществувало. Редът за кола изгуби смисъла си: сега автосалоните са пълни с коли, отиваш и си купуваш каквато искаш: ако щеш — запорожец, ако щеш — крайслер. Така че Олшански не се страхуваше твърде от служебни неприятности, беше закален човек. Само дето въпросният случай нещо го смущаваше. В него имаше нещо… Дори с думи не може да се опише. И Константин Михайлович се чувстваше неуютно, тревожно. Може би наистина усещаше тук пръста на някакъв маниак?

Трупът на Лариса Томчак беше намерен под една арка близо до мястото, където бе живяла, буквално на стотина метра от нейния блок. При повърхностния оглед не бяха открити никакви признаци на насилие. Впечатлението беше, че жената е вървяла нанякъде, внезапно се е почувствала зле и е полегнала на земята. Арката беше широка, под нея минаваха пешеходци и коли. Мъртвата жена е била открита от човек, който в пет без петнайсет е излязъл от къщи, за да хване мотрисата, тръгваща в пет и четирийсет и две от Павелецката гара. Естествено нечия смърт и нечий труп не са повод човек да отменя своите планирани пътувания. Поне в наше време е така. След като звъннал на 02 и съобщил за трупа, жизнерадостният мъж продължил пътя си към гарата. Метрото още не работело и трябвало да извърви част от пътя пеша. В пет без пет служба „02“ приела съобщението за жена, която лежи под арката и неизвестно защо — не помръдва. Нощта била тежка, на няколко места едновременно се случили „преговори“, завършили не с приятелско разбирателство, а с кървави разправи, така че нямало възможност веднага да бъде изпратена оперативна група на мястото, където лежала и — неизвестно защо — не помръдвала някаква жена. Вярно, съобщението било предадено на служба „03“ и около час по-късно на посочения адрес пристигнала „Бърза помощ“. Лекарят констатирал смъртта и благополучно си тръгнал. Че какво друго е трябвало да направи? Ако на улицата лежи труп и никой не знае как той се е появил тук, този труп не бива да се пипа, защото ще си имаш неприятности с милицията. Да стои и да го охранява? Интересно разсъждавате обаче. Хората с часове чакат „Бърза помощ“, а аз трябва тук да ви пазя труповете, хайде де! Ще ме прощавате, ама трябва да се справяте сами. С една дума, когато се върнали свободни коли, на всички бензинът им свършвал. Докато там решавали въпроса с транспорта и горивото, на „Петровка“ пристигна Юра Коротков, който във връзка с тежката вътрешносемейна обстановка в дома си гледаше да излезе колкото може по-рано сутрин и обикновено идваше на работа малко след седем. Той се отби в дежурната част на градското управление, за да каже добро утро на приятеля си Вася Кудин, който през изминалото денонощие бил държал града под своето бащинско крило, строг контрол и зорка опека.