Незаключената врата

За свой основен проблем Зарубин смяташе ниския си ръст. Не че имаше комплекси по този повод, нищо подобно, но кой знае защо се получаваше така, че крайно рядко срещаше момичета, подходящи по ръст за него, а и да ги срещаше, те обикновено бяха сериозно обвързани с извънредно високи, с баскетболни параметри, момчета. Зарубин се ядосваше от несправедливостта на това разпределение на симпатиите и смяташе, че мъжете с ръст над сто и осемдесет сантиметра трябва да си търсят приятелки сред снажните момичета и да не посягат на контингента от миниатюрни статуетки. А Гуля, освен мъничкия си ръст и несъмнената си външна привлекателност, притежаваше и остър ум, стремеж към независимост и напълно сговорчив характер, тоест не изискваше от Сергей да й посвещава цялото си свободно време и по цели дни да седи до полата й. „Край, решено, още днес ще направя предложение на Гуля — мислеше си той, докато методично лапаше късчетата варено-пържени картофки. — Щом се върне довечера от вилата, ще отида при нея и ще й кажа… Ах, по дяволите, нали летя за Кемерово. Съвсем забравих. Добре, още щом се върна, същия ден ще поговоря с нея. Не, няма да протакам, ще й се обадя утре по телефона и ще й направя предложение. Ако е съгласна, да започва да се готви. Там разните рокли, обувки и тъй нататък…“.

Потънал в приятни мечти и в не по-малко приятния процес на поглъщане на храната, Сергей не забеляза как неволно забави крачка и се сепна едва когато видя паркирания бял мерцедес на Ганелин, до който му оставаше да върви най-малко двеста метра. Бързо напъха в устата си последната от трите пирожки и забърза, почти се затича. Високият пълен Ганелин и дребничката стройна Яна го чакаха до колата. Говореха си нещо и Сергей се опитваше отдалеч да забележи онези случайни, почти неконтролируеми признаци, които неволно издават близост на отношенията. За пръв път виждаше Андрей Константинович и докато се приближаваше към тях, мислено съпоставяше неговата външност с описанието, дадено му от хората, които бяха разпознали Яна на снимката и му бяха разказали, че тя е била с мъж. Да, несъмнено беше той. Във всеки случай, много подхождаше на описанието.

— Извинете, закъснях малко — каза той виновно, като при това се мъчеше незабелязано да отърси трохите маслено тесто от синята си карирана риза.

— Всичко е наред — весело отвърна Ганелин, — ние дойдохме значително по-рано, отколкото бяхме предвидили, днес пътищата са съвсем пусти, дъждовете спряха, всички са по вилите. Значи окончателно отказвате да обядвате с нас? Хайде пак помислете, Сергей Кузмич.

Сергей хвърли поглед първо към прозорците, примамливи със своята тюркоазносиня дълбочина, после към портиера, любезно хванал дръжката на входната врата и приведен в готовност да пусне вътре скъпите гости. Хора, имали щастието да посетят „Ходжата“, не жалеха суперлативи, когато хвалеха тукашната кухня, а Зарубин след смъртта на прабаба си много рядко имаше случай да хапне приличен пилаф, вярно, баба му го готвеше, но не беше същото, не беше… Прабаба му Мадина живя дълго и умря, когато Серьожа беше на петнайсет, а тя самата — на деветдесет и две години. Сготви последния си пилаф два дни преди смъртта си и оттогава Зарубин не беше виждал нищо дори доближаващо се до това възхитително ястие. А познавачите и ценителите твърдяха, че в „Ходжата“ пилафът е именно такъв, какъвто трябва да бъде. Човек е слаб и се поддава на съблазни…