Незаключената врата

Яна го загледа слисано. Ха, току-що говореха за заплахи и за криминални авторитети и не щеш ли — някакъв Марк Твен! Тя май дори не можеше да схване за какво я пита Зарубин и кой е този Марк.

— Марк Твен ли? — колебливо повтори тя. — Онзи, дето… „Том Сойер“?

— И Хъкълбери Фин дори — добави Сергей. — И „Принцът и просякът“, и „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“. Като малък бях луд по тях. Но вие очевидно не сте почитателка на този писател, нали?

— Честно казано, изобщо не съм го чела — призна Яна.

— Но поне сте го чували?

— Да, чувала съм го, разбира се.

— От кого?

— Вече не си спомням, в училище се говореше… Имаше филм за Том Сойер, спомням си.

— А по-късно, когато пораснахте, някой от вашите познати да ви е говорил разпалено за Марк Твен? Искам да кажа, с възторг, както говорят истински почитатели?

— Мисля, че не… Какъв странен въпрос. Защо ме попитахте това?

— Просто ми е интересно — отново избегна прекия отговор Сергей.

Всъщност нямаше какво толкова да крие, но неизвестно защо силно го напрягаше присъствието на Ганелин. Прекалено активно се включи той в обсъждането, макар че никой не беше го питал. И се включи именно в момент, когато се появи красивата възможност вниманието на детективите да се насочи към съдържанието на романа на Нилски, към Фетисов и Богомолеца.

Разговорът не вървеше така, както би му се искало на Зарубин. Не ще и дума, за получаване на информация разговорът на скамейка на булеварда е дори много подходящ, но за наблюдаване на хората — никак. Той отклони поканата за обяд, макар че това би било прекрасна възможност да види как общуват Ганелин и Яна, как се гледат… Когато общуват, хората трябва да се виждат, а не да седят на скамейка един до друг, като на опашка пред лекарски кабинет. Но няма как, той от самото начало допусна грешка, като им определи среща на „Покровка“, трябваше да предложи да се срещнат пред паметника на Грибоедов, до метрото, там има едно лятно заведение — „Руско бистро“, където може приятно да се поседи навън, да се хапне срещу напълно човешки пари и да се поговори. Сега вече е късно да си скубе косите, хората, които смятат да обядват в „Настрадин Ходжа“, не биха искали да си убиват апетита в евтина закусвалня, още повече че ресторантът се намира три пъти по-близо от бистрото. „Какъв глупак си, Зарубин!“ — ядосано си каза оперативният работник.

— Андрей Константинович, имам въпроси и към вас.

— Слушам ви внимателно — с готовност отвърна Ганелин.

— Сред колегите ви по бизнес имате ли недоброжелатели?

— Естествено — усмихна се Андрей Константинович, — нали не съм ангел. Според мен всеки човек има недоброжелатели, това е нормално.