Незаключената врата

— А какво правя според вас?

— Занимаваш се с личния си живот, Каменская. Какво си мислиш, че не знам ли? Мислиш, че не знам, че съпругът ти е заминал за дълго време в чужбина и ти му изневеряваш с Коротков? Мислиш, че не знам, че Коротков е напуснал жена си и живее при теб, докато твоят съпруг печели пари, за да те издържа? Смяташ ли, че всичко това е прилично? Достойно ли е това поведение за един офицер от милицията? Смяташ ли, че е допустимо да спиш с ръководителя си? Коротков е твой началник, мой заместник, и вие нагло, пред очите на целия колектив, си уреждате своите отвратителни авантюри! Аз нямам намерение да търпя това!

Полковникът се разпалваше все повече и повече от собствените си думи и повишаваше тон. „Ето на — равнодушно и дори някак апатично си помисли Настя, докато слушаше неговите викове и гледаше капчиците слюнка, излитащи от устата му, — намери си на кого да си изпусне парата. Говори гадости за мен и Юрка. А аз трябва да търпя това. Между другото, кой е казал, че трябва да търпя?“.

Отново пред мисления й взор се проточи дългият коридор, по който тя вървеше, вървеше, вървеше, докато не стигаше до заключената врата. И нямаше друг начин да продължи движението си, освен да се обърне и да тръгне обратно по същия коридор. Но защо бе решила, че вратата е заключена? Беше ли й го казал някой? Не, тя сама бе решила, че е така. Дори не бе докоснала дръжката, не се бе опитала да отвори, просто бе приела това като аксиома: вратата е заключена. Ами ако опита?

Настя едва-едва побутна вратата, тя леко поддаде и върху тъмния под на тесния коридор падна ивичка светлина. Вратата не беше заключена и отвъд нея имаше светлина, тоест — някакъв живот.