Незаключената врата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #23
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609438
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Незаключената врата». Краткое содержание книги:
И отново въпроси, сега вече за Воронова и Ганелин. Как изглеждат отстрани техните отношения? Как се отнася Наталия Александровна към съпруга си? А той към нея? Как се държат? За какво разговарят? Какви проблеми обсъждат? Често ли им идват гости? Ако да, чии познати са те, техни общи ли? Ако не, чии? И кой именно идва? Нилски отговаряше неохотно и по всичко личеше, че се чувства неловко от това.
— Руслан Андреевич, аз прекрасно ви разбирам — въздъхна Настя. — Наталия Александровна е в съседната стая и излиза, че аз ви принуждавам да обсъждате семейния й живот зад гърба й. Това не е красиво и вие се чувствате неудобно. Но аз искам да разберете едно нещо. Тази мисъл е много проста, но в нашата работа е една от принципните. Понякога нещата далеч не са такива, каквито изглеждат отстрани. А понякога отстрани те изобщо не изглеждат така, както ги виждат хората, включени в ситуацията. Аз бих могла да попитам Воронова дали съпругът й й изневерява. Досещате ли се какво би ми отговорила тя?
— Има си хас — позасмя се Руслан. — Тя би ви казала, че Андрей Константинович й е безусловно верен. Същото бих ви казал и аз.
— И при това огромен брой хора, които наблюдават ситуацията отстрани, може да ми отговорят, че това най-вероятно не е истина. Защото те виждат и забелязват неща, които не забелязва и не вижда съпругата.
— Теоретично това е вярно, но е абсолютно неприложимо към дадената ситуация. Ганелин е идеален съпруг, всеки ще ви го каже. Така че всичките ви въпроси са напразно хабене на време.
— Какво говорите, Руслан Андреевич — засмя се Настя, — аз изобщо нямах предвид да изобличаваме господин Ганелин в съпружеска изневяра, просто дадох един пример. Всъщност ме интересува доколко е осведомена Наталия Александровна за работите на мъжа си и обратното — до каква степен е информиран мъжът й за нейните проблеми. С други думи, искам да разбера доколко тези двама души са си близки и задружни, възможно ли е да крият нещо един от друг, може ли да си служат с недомлъвки, или да лъжат. Искам да разбера имат ли си доверие.
Руслан я слушаше и леко клатеше глава, но Настя така и не можа да определи дали това бе знак на съгласие или все пак на някакво съмнение.
Какво пък, въпросите са зададени, само че далеч не всички отговори са получени. Нилски отказва да говори за заплахите по негов адрес и използва за това твърде съмнителен претекст. Но сега е безсмислено да го притиска още, не бива един човек да бъде принуждаван прекалено бързо да предава позициите си: това подронва себеуважението му и го кара тихомълком да мрази човека, под чийто натиск е трябвало да го направи. Настя винаги би могла да извие ръцете на Нилски, но първо трябва да почака и да види каква информация ще изкопае Зарубин. Но още сега е необходимо да подготви плацдарма за атаката.
— Ами добре, Руслан Андреевич, засега свърших с въпросите. Но както вече ви предупредих, нови може да възникнат всеки момент, така че не ми се сърдете, ако се наложи пак да ви безпокоя. — Настя прибра бележника в чантата си и стана от фотьойла. — Днес смятате ли да ходите някъде?
— Не, ще работим с Наталия Александровна.
— Прекрасно. Значи при нужда ще мога да ви намеря тук?
— Разбира се.
Настя не долови ентусиазъм в гласа му.
Глава 11
Втори ден над Москва грееше слънце и Сергей Зарубин като дете се радваше на възможността да прекара известно време на чист въздух, особено преди командировката в Кемерово, където вече няма да му е до разходки, а и не се знае дали ще има късмет с времето. Воронова му даде номера на мобилния телефон на Андрей Константинович Ганелин и само след десет минути Сергей пътуваше за срещата с него и Яна Нилская.
— Сега сме в Коломенское — каза Ганелин по телефона, — но тъкмо се каним да отидем да обядваме някъде. Хайде да се срещнем… ами например пред „Настрадин Ходжа“. Знаете ли къде е?
— На „Покровка“, нали?
— Точно така. Ще обядваме и между другото ще поговорим.
Предложението звучеше съблазнително, ресторантът „Настрадин Ходжа в Хива“ беше невероятно привлекателен за младия оперативен работник, като всяка непостижима мечта. Сергей много пъти беше минавал покрай големите прозорци, зад които тайнствено мъждукаха в полумрака тюркоазни салфетки върху сини покривки и плавно се движеха стройни момичета с национални узбекски костюми. Той от дете обичаше източната кухня, към нея го бе приучила прабаба му по майчина линия, която се бе родила и живяла до петдесетгодишна в Азия. Но цените в „Ходжата“ не бяха по джоба му. Нали не можеше да позволи Ганелин да плаща сметката му…