Незаключената врата

Да, образцова аргументация. Разбира се, когато си имаш работа с хора, които притежават поне малко сиво вещество, такава логика е напълно оправдана. Ако искаш да убиеш — убий веднага, не демонстрирай негативното си отношение към човека, тогава на никого няма да хрумне да те подозира, камо ли да те обвини. А започнеш ли да заплашваш, трябва да си пълен тъпанар, за да се решиш после на убийство — нали пръв ще попаднеш в списъка на заподозрените. Но така става само в класическите криминални романи — когато умен детектив си има работа с не по-малко умен престъпник. В реалния живот умни престъпници се срещат много по-рядко, отколкото в книгите, а идиоти — колкото щеш. Такива тъпанари изобщо не умеят да пресмятат ходовете си, не могат да предвидят събитията дори с час напред, в техните хилави мозъци генетично липсва способността да осъзнават понятието „бъдеще“, те живеят само тук и сега, и то се знае, подобни екземпляри с лекота могат да издадат конфликта си с някого, а после пред очите на хората да убият противника си, разчитайки вероятно или на бога от машината, който ще се яви и ще унищожи всички свидетели, или на мързела, нерешителността и продажността на милицията, за което безспорно имат известни основания, но далеч невинаги. Нима опитен журналист като Нилски може да не е разбирал това? Не, той определено прекрасно е разбирал всичко, просто е искал да успокои жена си, а тя, глупавичката, е повярвала.

— Колко време продължиха заканите?

— Два-три месеца. Не, всъщност по-дълго… Докато Русик не напусна вестника. Около половин година.

— И после какво?

— После — край. Той престана да се интересува от Фетисов и всичко приключи.

Приключило, да бе… Изглежда, че едва сега всичко започва.

— Яна, вие чели ли сте романа на съпруга си? — попита Зарубин.

— Разбира се. Защо?

— Там има ли някаква история, напомняща случая с Фетисов? Може би Руслан, отказвайки се от журналистиката, все пак е решил да разкаже на читателите истината за този човек? Така че дори да му е дал друго име, онзи, който се интересува, да се сети за кого става дума?

— Вие смятате… — притеснено смотолеви Яна. — Не, струва ми се, че в романа няма такова нещо.

— Е, как да няма, Яночка — внезапно се намеси в разговора Ганелин. — Аз не съм чел статиите на Руслан, но дори по това, което обсъждате тук, мога да преценя. В романа е описана именно тази история, има персонажи, които много напомнят и на Богомолеца, и на Фетисов, има дори журналист, когото те искат да сплашат.

Гледай ти, излиза, че Андрей Константинович внимателно е слушал разговора, а пък седеше с разсеян вид, зяпаше наоколо, с нито една дума, с нито един жест не напомняше за себе си.