V. [bg]

— Но не казват защо. Само подхвърлят тайнствени намеци. Очевидно немците имат пръст тук. Антарктика е замесена по някакъв начин. Казват, че само след месец целият свят ще бъде хвърлен в апокалипсис. И мислят, че аз също съм забъркан. И ти. Иначе защо ще ни затварят заедно в една килия, ако и без това смятат да ни пуснат? Където и да отидем, ще ни следят. Попаднали сме в самия център на един грандиозен заговор, а изобщо нямаме понятие какво става.

— Предполагам, не си приел думите им за истина. Дипломатите винаги говорят така. Те непрекъснато живеят на ръба на една или друга пропаст. Ако няма криза, сън не ги хваща.

— Но аз им вярвам — спокойно заяви Евън, обръщайки се към своя съкилийник. — Ще ти разкажа за баща ми. Той обикновено сядаше в стаята ми, преди да заспя, и разправяше истории за това Вийсю. За паякообразните маймуни, за първото видяно от него човешко жертвоприношение, за реките, където рибите са ту в преливащи се цветове, ту огнено червени и когато влезеш да се изкъпеш, те кръжат около теб и танцуват, изпълнявайки някакъв сложен ритуал, за да те защитят от злото. За градовете, вътре в самите кратери на вулканите, които през век изригват и превръщат всичко в пламтящ ад, но въпреки това хората продължават да живеят в тях. За синеликите мъже по хълмовете и жените в долините, които неизменно раждат по три близнаци. За обединените в гилдии просяци, които прекарват летата във весели празненства и забавления.

— И ти си бил дете, знаеш. Настъпва часът на раздялата, моментът, когато момчето вижда потвърдено изпитваното от известно време подозрение, че баща му не е бог, дори не е оракул. То разбира, че няма вече право на такава вяра. И, в края на краищата, Вийсю става история, разказвана преди сън или приказка, а момчето се превръща в по-висша разновидност на своя простосмъртен баща.

— Мислех, че капитан Хю е побъркан; собственоръчно бих подписал документите за затварянето му в лудницата. Обаче на „Пиаца де ла Синьория“ №5 насмалко не загинах в нещо, което не би могло да е случайност, каприз на неодушевения свят; и оттогава насам видях две правителства, доведени до умопомрачение от тази вълшебна приказка или фиксидея, за която предполагах, че е завладяла единствено моя баща. Той е просто обикновен човек и самият този факт (който някога бе превърнал в лъжа Вийсю и детската ми любов към него), като че ли сега ми доказваше тяхната истинност, разкриваше, че все пак те през цялото време са били действителни, реално съществуващи. Защото италианците и англичаните в консулствата и даже онзи неграмотен чиновник, всички те са живи същества. Безпокойството им е същото, като на баща ми, то скоро ще стане и мое, а навярно след няколко седмици ще се превърне в тревога на всички хора, населяващи един свят, който никой от нас не иска да види пламнал в унищожение. Наречи го един вид общност, желанието да оцелеем по някакъв начин на тази планета, която, Бог ни е свидетел, никой от нас не харесва особено много. Но тя е нашата планета и ние, все пак, живеем на нея.