V. [bg]

От позицията на по-високия си ръст Евън забеляза изкусно резбования гребен от слонова кост, мушнат докрай в косата й. Лица, каски, сплетени ръце: разпънати на кръст? Очите му се спряха съвсем отблизо на лицата. Всички изглеждаха заострени и удължени, смъкнати от тежестта на телата под тях: но като че гримасничеха по-скоро от съгласие, — с източното схващане за безгранична издръжливост, — отколкото от някакъв по-ясно определен или характерен за човек от бялата раса израз на болка. Какво необикновено момиче! Тъкмо бе решил да използува гребена като повод за разговор, когато Виктория продума.

— Колко странен е градът тази вечер. Сякаш нещо трепери под повърхността му, в очакване да си пробие път нагоре.

— О, да, почувствувах го. И мисля, че ние изобщо не се намираме в Ренесанса. Въпреки фреските на Фра Анджелико, картините на Тициан и Ботичели, църквата на Брунелески и духовете на Медичите. Това е друго време. Предполагам, то може да бъде оприличено на радия: казват, че постепенно, в течение на невъобразимо дълъг период от време, радият се превръща в олово. Сякаш блясъкът на старата Флоренция е изчезнал, тя изглежда като обгърната от оловносива тоналност.

— Навярно единственото сияние, което е останало, идва от Вийсю.

— На колко години си? — попита Евън, поглеждайки я. — Имам усещането, че са ти известни много повече неща за Вийсю, отколкото на мен.

— Знаеш ли как се чувствувах, когато говорех с него? — сви устни Виктория. — Сякаш той ми бе разказвал същите истории, които е разказвал на теб още като дете, и съм ги забравила, но ми бе нужно само да го видя, да чуя гласа му, за да се върнат всички спомени, непокътнати.

— Това почти ни превръща в брат и сестра — констатира Евън с усмивка.

Виктория не отговори. Завиха и излязоха на „Виа Порта Роса“. По улиците имаше много туристи. На един ъгъл бяха застанали трима бродещи музиканти, китара, цигулка и казу211, които изпълняваха сантиментални мелодии.

— Може би се намираме в преддверието на ада — отбеляза Евън. — Или на място, подобно на онова, където се срещнахме: някаква пресечна точка между ада и чистилището. Странно е, че във Флоренция изобщо няма „Виа дел Парадизо“212.