V. [bg]

— По-вероятно е ти и твоите колеги-шпиони да сте си объркали имената. Предполагам, ти също отстояваш и абсурдната измислица, че Вийсю е кодовото название на Венесуела.

— Тъй е записано в нашите архиви.

— Умен си, Феранте. На никого не вярваш.

— Мога ли да си го позволя? — сви рамене той.

— Мисля, че не. Не можеш да си го позволиш, когато представителите на някаква примитивна и непозната раса, експлоатирани от Бог знае кого, дори в този момент взривяват с динамит антарктическите ледове и се готвят да проникнат в една подземна мрежа от естествени тунели, мрежа, за чието съществуване знаят само жителите на Вийсю, хората от Кралското Географско Дружество в Лондон, хер Годолфин и флорентинските шпиони.

Феранте изведнъж затаи дъх. Тя преразказваше тайния меморандум, който Стенсъл преди по-малко от час бе изпратил обратно в Лондон.

— След като проучили вулканите в собствената си страна, — продължи тя, — някои туземци от Вийсю били първите, които узнали за съществуването на тези тунели, свързващи земните недра, на дълбочини, вариращи от…

— Aspetti!208 — извика Феранте. — Вие бълнувате.

— Признай ми истината — остро процеди тя. — Разкрий ми, на какво всъщност е кодово название Вийсю. Кажи ми това, което вече знам, идиот такъв: че означава Везувий. — И се изкикоти страховито.

Сякаш буца затъкна гърлото му. Тя бе подразбрала или разузнала нещо, или е била информирана от някого. Вероятно на нея можеше да разчита човек. Но как би могъл да обяви Феранте: мразя политиката, независимо каква е тя, международна или вътрешноведомствена. А политиката, която бе довела до това положение, действаше по същия начин и бе също тъй отвратителна. Всички бяха приемали като нещо напълно нормално кодовата дума да обозначава Венесуела, докато англичаните не ги осведомиха, че Вийсю наистина съществува. Налице бяха показанията на младия Гадрулфи, потвърждаващите данни за вулканите, получени от Географското Дружество и от анкетната комисия отпреди петнайсет години. Оттогава насам бяха прибавени някои оскъдни факти и цензурирането на тази единствена телеграма се бе изродило лавинообразно в многочасово следобедно заседание с размяна на реплики, взаимни възхвали, кавги, разногласия и тайни гласувания, докато накрая Феранте и шефът бяха заставени да приемат неприятната истина за положението: а именно че трябва влязат в съюз с англичаните, предвид една много вероятна обща заплаха. Че едва ли могат да си позволят да не го направят.