Warcraft - Нощта на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: WarCraft #12
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Нощта на Дракона». Краткое содержание книги:
— Това обяснява прекрасния ти тен. Чифтосването с Детуинг явно буквално е разпалило сърцето ти.
— Умно ли е да й говориш така? — прошепна дренаята.
— Той говори така, защото е достатъчно глупав да се надява на господаря си, нали, Ронин? Мислиш си, че Кориалстраз… пардон, Крас, ще те спаси. Но господарят ти е мъртъв, а същността на живота му ще спомогне за раждането на нова ера!
Жрицата долови само лек намек на гняв в крайчеца на устните му, но Ронин бързо го потисна.
— О, да! Великият семеен план! Да възстановим или създадем нов невероятен орляк по свой образ или нещо близко до него, което, смея ли да кажа, да завладее света? Напомняш ми на Нефариан… арогантен, сляп и обречен.
Синестра махна с ръка. Ударна вълна помете всички, включително собствените й слуги. Толкова силна беше невидимата вълна, че нито едно същество не остана на крака. Нито едно… с изключение на Ронин. Лицето му беше бледо и краката му трепереха, но той остана прав.
— Ако мислиш… че съм старото лекомислено парвеню… което дойде да се справи със съпруга ти — каза той с груб глас, — си само наполовина права.
Погледът му се премести върху небесносиния куб. Той изведнъж светна. Но Синестра само се изкикоти.
— Много добре! Познаваш Проклятието на Балакгос… Господарят ти добре те е обучил!
По челото на Ронин се стече пот. През зъби той отвърна:
— Той не… не ми е господар… той ми е приятел.
Кубът блесна ярко… и се стопи, оставяйки синя локва, от която се вдигна зловеща пара в същия цвят. Синестра присви очи. Този път Ронин не се удържа и се строполи на земята.
— Мощен, смел опит… но само опит.
Тя посочи към разтопения куб… и го възстанови.
— Тайната му е моя и не само тя, а още много други…
Водачът на рапторите беше успял да се изправи на крака. Той изсъска и с оголени нокти и широко зинала уста се спусна към Синестра. С презрителен поглед дамата в черно посочи към него. Земята под краката му се надигна и го улови. Водачът на рапторите беше погълнат от разтопена скала. Люспестата кожа на влечугото се покри с мехури и изгоря, бързо последвана от мускулите и сухожилията под нея. Рапторът нямаше време да изпищи. За времето, за което съществото се свлече на пода, от него беше останала само купчина тлеещи кокали.
— Подходящ темперамент — отбеляза Синестра. — Но му липсва още толкова много.
Тя отново насочи вниманието си към Ронин и Ириди. Но жрицата вече не беше там. За пръв път Синестра показа знак на объркване. Яростта й се насочи към Ронин, който се опитваше да се изправи.
— Къде е дренаята? Къде е?
Магьосникът успя да се усмихне широко.
— Не знам.
Задъхан, Зендарин падна по гръб. Най-накрая беше готов, готов за последната стъпка към спасението от вечния си глад. Беше му коствала много от силата на жезъла, но така щеше да получи повече от това, което би желал през стотици животи. Той се наведе над ямата.
— Разбираш ме, нали?
— Да… — отвърна гръмовен глас.
Кървавият елф се усмихна.
— Време е.
— Да…
Към Зендарин започна да се приближава тъмна форма.
— Време е…
— Ти ще ми се подчиняваш — продължи кървавият елф. — Ти ще…
Чудовищен звук дойде от ямата. Не беше просто рев, защото се повтори няколко пъти, а по-скоро смях… смях, който твърде много напомняше на Зендарин за тъмната дама.
— Аз не се подчинявам на теб… — отвърна подигравателно Даргонакс. — Ти не се различаваш много от прахта под краката ми.
Кървавият елф не вярваше на ушите си. Разярен, той се провикна:
— Нямаш избор, освен да ми се подчиниш! Уверих се в това!
Тъмната форма се извиси над ямата, разпъна се, порасна и изпълни цялата гледка пред очите на Зендарин. В нея се очерта главата на огромен аметистов дракон.
— Уверил си се само в това, че си глупак… — заяви Даргонакс.
Зендарин насочи цялата си воля към откраднатия жезъл, надявайки се да му е останала достатъчно сила. С отворена паст Даргонакс се спусна към него. Кървавият елф изчезна. Огромният дракон моментално се спря. Той не изглеждаше ядосан или разочарован, а по-скоро изненадан. Даргонакс рязко погледна към тавана. Дългите му заострени уши потрепнаха, сякаш се беше заслушал в нещо.
— Да… идвам, майко… Идвам…
И бегемотът отново се засмя.
Ръката му беше счупена — но за щастие тази, която беше прерязана — и той някак си беше успял да се изгуби по-надълбоко в планината, отколкото друго джудже някога беше успявало. Ром можеше да се закълне, че тунелите се местят по свое желание, и то така, че да му попречат да се върне назад. Той искаше да се изкачи обратно, защото в един от проходите беше дочул гласовете на хората си. Ром знаеше, че те умират, а той само обикаляше в кръг. Но трябваше да продължи да се опитва.