Warcraft - Нощта на Дракона

И тогава тунелът се огласи от боен вик. Иззад драконида се спусна джудже-воин, което изглежда имаше само една здрава ръка… Ириди не можеше да повярва на очите си.

— Ром?

Водачът на джуджетата замахна силно към драконида, който се наведе в последния момент. Тъпата част на секирата уцели отстрани черепа на Раск и докато повечето воини не биха наранили особено такъв драконид, ударът на мощното джудже успя дори да го зашемети. Но Ром не продължи атаката си, а се спусна към дренаята. Междувременно Ириди се беше възползвала от появата на джуджето, за да се съвземе. Тя изрита един стреснат скардин, а после повали друг с жезъла си.

Но в ниския и тесен тунел дарът от наару се оказа по-скоро пречка, отколкото помощ. Той бе твърде дълъг, за да се използва правилно с толкова скардини наоколо. Ириди най-сетне го отпрати и се довери единствено на бойните техники, които всички членове на ордена й упражняваха. Инерцията на един скардин й позволи да го запрати обратно към друг, после жрицата прескочи следващия враг и докато се приземяваше, го ритна с крак и го запрати към стената.

В същото време Ром си проправяше път между ужасните същества, както жътварят коси жито. Той повали трима скардини, преди да стигне до Ириди, и запрати още двама в стената да си ближат раните.

— Натам! — изрева той, посочвайки обратно на посоката, от която се бе появил.

— Накъде води?

— Нанякъде! Само толкова знам и това ми стига. Не можем да се върнем, милейди!

Той звучеше искрено. Раск се окопити и започна да се промъква през скардините, размахвайки камшика си. За пръв път Ириди забеляза тежката секира, която главният страж носеше на гърба си. Раск не можеше да я размаха достатъчно добре в този тунел и затова бе предпочел камшика си. И все пак жрицата реши, че не би било разумно да се окаже близо до него, когато секирата стане по-добрият вариант. Драконидът изглеждаше способен да разсече на две който и да е от двамата си врагове, и то само с един удар.

Ром избута дренаята пред себе си, макар да не беше сигурен, че това е по-безопасната позиция. Ириди не каза нищо и беше готова за защита от всеки, който се появи пред нея.

— Богове! — избухна джуджето. — Как ми липсва ръката ми! Май съм хванал краста! Тия проклети неща да нямат бълхи!

Но бълхите бяха най-дребната им грижа, защото макар да бяха избягали, скардините все още бяха по петите им, а Раск или ги подканваше, или, ако бяха твърде бавни, ги изблъскваше настрани. До главата на Ириди изсвистя сферичен снаряд. Тя се обърна назад и видя, че някои скардини бяха въоръжени с онези страшни арбалети, които беше видяла в голямата пещера. От време на време те спираха, за да стрелят и после продължаваха да тичат след тях.

Двамата все още нямаха представа накъде отиват, но не спираха да тичат с всички сили. Пътят не беше особено проходим и от време на време по някой скардин пропадаше в дупка на тавана или пода. Явно новината за нарушителите беше прелетяла бързо, макар Ириди да не разбираше и дума от странните гърлени звуци, които съществата издаваха. Зад нея Ром изпухтя, когато един скардин изскочи от страничен тунел и го улови за крака. Към него се присъедини втори и двамата скардини бързо затеглиха Ром назад.