Warcraft - Нощта на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: WarCraft #12
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Нощта на Дракона». Краткое содержание книги:
Тя, разбира се, беше втората от тези трима. Все още в смъртната си форма, тя се усмихна гордо към създанието си. Даргонакс разпери огромните си жилави криле, колкото му позволяваше залата, а острите им върхове застъргаха по скалата. Аметистовата форма можеше да изпълни цялата пещера, ако се беше изпънала изцяло. Той беше два, може би три пъти по-едър от етерния дракон. Около тялото му имаше мъгливо сияние, сякаш не беше от плът, а просто сянка.
— Това е детето ми — заяви Синестра пред всички, които все още можеха да чуват и най-вече към един от тях. — Не е ли разкошен?
Но третият от тези, които не почувстваха страх, отсече рязко:
— Той е проклето извращение…
Даргонакс стрелна огромната си глава към оскърбителя си. Стотици зъби като истински мечове изпълваха устата, за която дузина раптори бяха просто една хапка. Пред устата му чудовищни кучешки зъби, двойно по-дълги от останалите, придаваха на сумрачния дракон още по-кошмарна „усмивка“. На главата си той имаше рога, които се извиваха назад и се конкурираха със зловещи пипала и шипове, които се спускаха покрай черепа и врата му и сякаш покриваха цялото му внушително туловище. Всеки път, когато сумрачният дракон си поемеше въздух, сякаш се издуваше още повече. Очите му без зеници отразяваха дребната фигура, която явно търсеше смъртта си.
— Не, мили мой Даргонакс! — заповяда Синестра с тон, в който прозвуча загриженост към жертвата на бегемота. — Не… още…
Той се отдръпна. Тялото му пулсираше и проблясваше. Той погледна към черния дракон.
— Но, майко… ти вече не ме контролираш…
Огромният звяр понечи да атакува отново… и изведнъж болка прониза цялото му тяло. Той започна да се върти и гърчи, но не можеше да се отърве от нея. Имаше чувството, че тялото му ще се пръсне на милиони частици…
— Не те ли предупредих, че трябва да слушаш? — измърка консортът на Детуинг. — Да не би да мислиш, че си пораснал достатъчно, за да си позволиш да ме игнорираш? Знаеш, че никога няма да можеш да избягаш от същността си…
Той не успя да отвърне заради силната болка, от която можеше само да изреве. Той, най-чудовищният звяр на света, се строполи и сгърчи на земята. А Ронин гледаше и, познавайки силите на дракон от орляка на Пазителя на Земята, се чудеше какво точно заклинание беше използвала тя, защото това изобщо не беше нормално. Той все пак знаеше, че използва нещо зло… зло, което не беше усещал… откакто разруши Демонична душа по време на битката с орките тук. Прозрение изпълни очите на магьосника. „Демоничната душа…“
Бегемотът най-сетне се съвзе достатъчно, за да се изправи и да погледне към създателя и мъчителя си.
— Ти ме изигра! Изигра ме! — успя да промълви той. — Но аз съм по-силен! По-силен! Аз съм Даргонакс! Аз съм…
Той изрева отново и замлъкна. Тялото му продължи да блести… а в един миг блясъкът му почти наподоби този на коварното творение на Детуинг.
— Ти си това, което твърдиш, че си… — каза Синестра с налудничава усмивка. — Мило мое дете…
Верееса изтича обратно в залата, където беше Крас.
— Чу ли това?
— Да, започна се. Тя отприщи гибелта на всички ни.
— Велики… Крас… мога ли да направя нещо за теб?
Драконът-магьосник успя да се фокусира върху нея. Тя знаеше отговора, това бе очевидно. Нямаше смисъл да твърди обратното.
— Не… всичко е във вашите ръце — твоите и на Калек…
В същия миг и двамата дочуха стон от съседната зала. Висшата елфа отмести поглед от Крас в посоката на звука и обратно. Явно се разкъсваше между две противоречиви желания.
— Иди… иди при него…
Усилията му дойдоха в повече. На червения му се зави свят. Верееса се превърна в смътно петно.
— Скоро ще се върна! — провикна се тя към него. — Заклевам се!
Но докато тя си тръгваше, Крас започна да прави равносметка на живота си. Не му оставаше дълго и искаше да разбере дали беше успял да направи достатъчно за Азерот или просто бе следвал собствената си суета. Дали тези, които оцелееха, щяха да си спомнят за него с добро… или щяха да го проклинат? Едва бе започнал, когато светлина изпълни очите му. Ярка, успокояваща светлина, която пропъди цялата му болка. „Значи… вече няма време. Вече умирам…“ И тогава го призова глас. Беше особено познат… и женски… и той предпочете да го оприличи на този, когото най-много обичаше.