Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Не, нищо му няма — каза накрая той. — Просто старост… Ах, бедното ми старче! Вече няма заедно да обикаляме по пътищата!
Мисълта, че овесът се е свършил, измъчваше Клотилд. Но Паскал я успокои: толкова малко му трябвало на такова възрастно животно, което вече не работи! Тогава тя взе шепа трева от купа, който прислужницата бе оставила наблизо, и двамата се зарадваха, когато Боном от дружелюбие се съгласи да я изяде от ръцете на девойката.
— Браво — засмя се тя, — още имаш апетит, не се опитвай да ни разнежваш… Лека нощ и спокоен сън!
И както обикновено и двамата го целунаха зад ноздрите, после го оставиха да дреме.
Падаше нощ и за да не седят долу в празната къща, решиха всичко да залостят, да си вземат вечерята и да се качат в стаята на Клотилд. Тя бързо отнесе таблата с картофите, солта и една красива кана с чиста вода, а той кошница грозде — първото, което бяха набрали от една ранна асма на терасата. Заключиха се и наредиха за вечеря на една масичка: картофите в средата, между солницата и каната, а кошницата с грозде на един стол до масичката. Излезе чудесна галавечеря, която им напомни за прелестния обед в деня след сватбата ям, когато Мартин се бе заинатила да не се обажда. Почувствуваха същото очарование, че са сами, че сами си сервират, че ядат един до друг от една чиния. Черната сиромашия, от която бяха направили всичко възможно да се спасят, тази вечер им достави най-сладостните часове в живота им. Откакто се бяха качили горе и се бяха прибрали в голямата приветлива стая, сякаш бяха на сто левги от безразличния град, из който бяха скитали пелия следобед, тъгата и боязънта се заличаваха, изчезваше дори споменът за тежките часове, които бяха изгубили в безполезно обикаляне. Отново ги обзе нехайство към всичко, което не беше тяхната обич, забравиха, че са бедни, че на другия ден ще трябва да намерят някой приятел, за да могат да вечерят. Защо да се страхуват от бедността, защо да си правят толкова труд, щом, за да се наслаждават на цялото възможно щастие, им е достатъчно да бъдат заедно?
Все пак по едно време той каза изплашено:
— Господи, как се бояхме за тази вечер! Разумно ли е да бъдем толкова щастливи? Кой знае какво ни чака утре?
Но тя сложи малката си ръка на устните му.
— Не, не! Утре ще се обичаме, както се обичаме днес… Обичай ме колкото можеш повече, както аз те обичам.
Никога не бяха яли толкова хубаво. Клотилд ядеше картофи с нескрито удоволствие, като хубаво момиче със здрав стомах, смееше се, казваше, че са чудесни, по-вкусни и от най-прехвалените ястия. А и на него му се върна апетитът, сякаш беше на тридесет години. Пиеха големи глътки чиста вода и тя им се струваше божествена. Гроздето накрая ги хвърли във възторг — тези свежи зърна, позлатени от слънцето, бяха като земна кръв. Ядоха страшно много, бяха опиянени от вода и от грозде, и главно от веселие. Не си спомняха да са пирували така. Дори първата им закуска с онова изобилие от котлети, хляб и вино не бе ги довела до такова опиянение, при което радостта, чеса заедно, им стигаше, превръщаше фаянса в злато, жалката храна в небесна манна, каквато и боговете не познават.
Беше се съвсем стъмнило, но те не запалиха лампа — какво щастие веднага да си легнат! Оставиха обаче прозорците целите отворени към обширното лятно небе, още горещ вечерен вятър им носеше далечна миризма на лавандула. На хоризонта луната току-що бе изгряла и беше толкова кръгла и голяма, че изпълваше цялата стая със сребристо сияние и те се виждаха облени от безкрайно ярка, но мека светлина като в сънищата.
Тогава с голи ръце, с гол врат, с голи гърди, тя завърши великолепното пиршество, което му бе устроила, поднесе му като царствен подарък тялото си. Предишната нощ те бяха преживели първата тръпка на тревога, инстинктивен страх пред заплахата от приближаващото се нещастие. Но сега целият останал свят бе отново забравен, сякаш добрата природа им даряваше тази върховна нощ на блаженство, за да ги ослепи за всичко, което не бе тяхната страст.
Разтворила обятия, тя цяла му се предаваше, цяла му се отдаваше.
— Учителю, учителю! Исках да работя за теб и разбрах, че не ме бива за нищо, че съм неспособна да ти спечеля и един залък хляб. Аз мога само да те обичам, да ти се отдавам, да ти бъда за миг наслада… И ми е достатъчно да бъда твоя наслада, учителю! Ако знаеш колко се радвам, че ме намираш красива, щом мога да ти подаря тази красота. Само нея имам и съм щастлива, че те правя щастлив.
Той я притисна и прошепна възхитен:
— О, да, красива! Най-красивата и най-желаната!… Всички жалки скъпоценности, с които те окичих, златото, скъпоценните камъни, не струват колкото най-малкото късче от твоята атлазена кожа. Един твой нокът, един твой косъм са безценни богатства. Благоговейно ще целуна всяка мигла на твоите клепачи.