Приказка за Стоедин

— Щях. Пак щях.

— Тогава? За какво ми се сърдиш?

— Прощавай. Уста пуста, човешка — дай й да избълва кривото… че да отвори път на правото.

Откъм брега лумнал нов, подигравателен смях. Стоедин гледал далечния стъклен остров, пламнал разноцветно в лъчите на залеза.

— Там ли е?

Злоокия утвърдително кимнал. Мразел го, но грижливо криел това. Изглежда си наумил нещо толкова зло и жестоко, че изпитвал радост още с предвкусването му. А Стоедин жадно се взирал в острова — ето, стигна я, най-после, само да протегнеш ръка, и…

— Гледам, сума нещо си понесъл — кимнал към боздугана, колана и коша Злоокия.

— Стара къща — усмихнал се Стоедин. — Къща на крака — и пак се загледал в острова. — Много раздадох, много събрах… Е, вижда му се краят.

— А с какво ще преплуваш морето? Ще можеш ли?

Стоедин се озадачил от погледа му:

— Не бой се, не съм забравил, ще си получиш обещания пай. Не капка — шепа ще ти дам. Нали за това си дошел?

Вързал колана на кръста си, вдигнал коша и боздугана и тръгнал надолу към брега.

— Дойдох да ти кажа, че и капка вече не ща — последвал го Злоокия. — Колкото вземеш — твоя ще си е.

— Аз пая ще ти дам, пък ти — воля ти вземи го, воля ти разлей го — забързал Стоедин.

На брега било от весело по-весело: този път Рижия се давел с каик. Собственикът на каика се натъкмил в дрехите му и гледал заедно с тълпата. А Рижия, да речеш, че се давел надалече — както и да е. Пък то — до самия бряг. Многолюдието диво се смеело, най-шумен бил Мальо: посиняло пищял и го сочел с пръст.

— Стъпи, бре, шашкънино! — надвил врявата Мазен Илия.

Рижия стъпил и се оказало, че водата е до пояса му. Внезапно се разритал, облещено изревал и опитал да прекрачи към сушата. Неколцина нагазили и го измъкнали заедно с голяма риба, уловила се на шпората на чизмата му като на въдица. Зъзнел гол по едните чизми и облещено викал: — Поличбаааа!

— Бре, жива вода подгони — жива риба улови!

— Що излазяш, бря? — престорено му се скарал Мальо. — Бухни се и чакай, ще хванеш по-голяма! И утре е ден!…

И видял Стоедин и Злоокия, които приближили, наобиколени от неколцина бивши юнаци.

— Ей! — викнал някой. — Посрещайте нов юнак!

И този път вече се разсмели всички.

— Път! Сторете му път!

— Кой с гемия, кой с каик — той пък с кош ще плува!

— Дедин, да не се откажеш?… Не-не-не!

— Как ще се откаже, бря!… — щастливо се подиграл и Мальо. — Сега ще видите как ще го пробяга морето, на един дъх! По дъното, по дъното… — и сред оглушителния хохот на тълпата го познал: — Господарю… ти ли си… това?

— Аааа — чак сега се вгледал в него Стоедин. — Аз ли те намерих, или ти мене… Какво правиш тук?

— А че живот си живея, господарю! — щастливо изхълцал Мальо. — Пълно ми е и окото, и сърцето! Толкоз радост не съм се радвал! И на теб ще ти се порадвам, даваш ли? Речи „да“, щото и да не ми даваш — пак ще ти се порадвам, кат почнеш да се давиш!…

Но Стоедин вече го отминал. Тълпата го наобиколила плътно и злорадо го съпровождала. Злоокия незабелязано изостанал, приседнал и се приготвил да чака.