Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— ДЖЕРОМИНО! — извиква момчето и въпреки че краката му се подкосяват, той не може да се застави да скочи. Бъзливи крака, бъзливи чифутски крака. Бащата не му дава втори шанс. Забива ножа в ръката на Пол и кръвта руква като река. Излисква шортите на шестгодишното момче, обагря в алено маратонките му, но повечето се излива на земята. Лицето на Пол се изкривява от болка, ала той не издава нито звук. Очите му умоляват Скот да прекрати този ужас, ала устата му остава затворена. Устата му не моли за нищо.
В „Ю Ес Гипсъм“ (момчетата казват „Ю Ес Гиштъм“, понеже така я назовава баща им) колегите наричат Андрю Ландън „Спарки“ или господин Спаркс.
Сега той се извисява зад Пол, светлите му коси са се изправили, сякаш елетричеството, с което работи, е проникнало в него, кривите му зъби са оголени в усмивка, а очите му са празни, понеже баща им го няма, няма го, в тялото му не е останало нищо друго освен лошата кръв и той вече не е нито човек, нито татко им, а само един кръвен бум с очи.
— Стой си там и ще отрежа ухото му — казва съществото с наелектризираната коса; съществото, в което се е превърнал Андрю Ландън. — Продължавай да си стоиш горе и ще прережа идиотското му гърло. Пет пари не давам. Всичко зависи от теб, Скутър Скутър старче Скут Казваш, че го обичаш, но явно не го обичаш достатъчно, за да ме накараш да спра да го режа, не е ли тъй? Единственото, което трябва да направиш, е да скочиш от смотаната еднометрова пейка! Какво мислиш, Пол? Какво би казал на малкото си бъзливо братче?
Но Пол мълчи — само гледа брат си и никой от двамата не подозира, че този ад ще се повтаря в продължение на още две хиляди и петстотин дни; очакват ги седем безкрайни години. „Направи го и да става, каквото ще“ това казват очите на Пол, погледът му разбива сърцето на Скот и когато най-накрая скача (твърдо убедена, че това ще причини смъртта му), го прави не заради заплахите на баща си, а защото очите на брат му му разрешават да остане на пейката, ако не може да преодолее страха.
Разрешават му да остане дори и ако това доведе до смъртта на Пол Ландън.
Малкият Скот скача и пада на колене върху окървавените дъски. Заридава, потресен от откритието, че още е жив, и в същия миг ръката на баща му силната ръка на баща му — го подхваща и го вдига вече не със злост, а с любов. Устните на татко му се притискат първо до бузата му, после до ъгълчето на устата му.
— Видя ли, Скутър старче Скутър старче Скут? Знаех си, че можеш да го направиш.
Сетне добавя, че всичко е свършило, че кръвният бум е свършил и Скот може да се погрижи за брат си. Казва му, че е храбър, храбър малък кучи син, казва му, че го обича, и в този триумфален момент тригодишният малчуган вече не мисли за кръвта по дъските на пода, а само за това колко много обича безумния си баща, задето е сложил край на кошмара, макар че даже и на тази крехка възраст усеща, че съвсем скоро ще последва друг кошмар.
9.
Скот млъква, озърта се и отпива глътка вино. Не си прави труда да си налива в чашата, а отпива направо от бутилката.
— Скокът не беше кой знае какво — промърморва, вдигайки рамене. — Макар че за едно тригодишно хлапе изглеждаше доста страшничко.
— Господи, Скот… — въздъхва Лизи. — Често ли ви устройваше подобни изпитания?
— Доста често. Изобщо не си спомням повечето случаи — паметта ми сякаш е блокирана, — ала случката със скамейката се е запечатала с кристална яснота в съзнанието ми. И както ти казах, от нея можеш да добиеш представа за останалото.
— Той… той беше ли пиян?
— Не. Почти не пиеше. Готова ли си за част втора на историята, Лизи?
— Ако е като част първа, не съм много сигурна…
— Не се тревожи. Част втора се нарича „Пол и добрият бум“. Не, поправка — „Пол и най-добрият бум.“ Време на действие — няколко дни след като баща ми ме накара да скоча от скамейката. От компанията го извикаха по работа и веднага щом камионът му се скри от поглед, Пол ми каза да мирувам, докато отиде до „Мюли“. — Млъква, засмива се и клати глава като човек, който осъзнава, че е сбъркал. — Исках да кажа „Мюлер“. Разказвал съм ти за ходенето до Мартенсбърг, когато банката обяви за продан семейната ни къща, нали? Преди да се запознаем?
— Не, Скот.
На лицето му се изписва удивление, недоумение — не може да повярва, че не й е споменал за това.
— Сигурна ли си?
— Напълно — отвръща тя и си казва, че сега не е времето да му напомня, че не й е разказвал почти нищо за детството си…
Почти нищо ли? Абсолютно нищо! До този ден под Вкуснотийското дърво.