Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ммм, колко вкусно изглежда — казва Скот, когато тя му подава картонената чинийка.
— Как няма да е вкусно — усмихва се Лизи. — Нали сме под Вкуснотийското дърво.
Той се смее.
— Под Вкуснотийското дърво! — възкликва. — Харесва ми. — Сетне усмивката му помръква и той я поглежда с цялата си сериозност. — Тук е страхотно, нали?
— Да, Скот. Страхотно местенце.
Привеждат се един към друг и се целуват.
— Обичам те, моя малка Лизи.
— И аз те обичам.
Никога не го беше обичала колкото в този миг, скрита от света в зеления, магически кръг на тишината. И това е самата истина.
7.
Въпреки твърдението му, че умира от глад, Скот изяжда само половин сандвич и опитва само няколко хапки от салатата. Не хапва от сладкиша със стафиди, но изпива повече от половината бутилка вино. Лизи има по-голям апетит, но и тя не се нахвърля на храната с онази настървеност, както е очаквала. Червеят на тревогата я гризе отвътре. За каквото и да си мисли Скот, изразяването на тези мисли няма да е никак лесно за него, а за нея сигурно ще бъде още по-трудно. Тревогата й се усилва и от чувството, че няма никаква представа какво да очаква. Някакви проблеми със закона в онова селце в Западна Пенсилвания, където е израснал? Да не би вече да има дете? Може би се е оженил още като тийнейджър и този прибързан брак е завършил с развод два месеца по-късно? Или става дума за Пол — починалия му брат? Каквато и да е причината, моментът за този разговор вече е назрял. „Тъй както след гръмотевиците иде дъжд“ — би казало Доброто мамче. Скот поглежда своето парче сладкиш, сякаш иска да си отхапе от него, но вместо това изважда цигарите си.
Тя си спомня думите му „Семейството е кофти работа“ и си мисли: „Бумите. Доведе ме тук, за да ми разкаже за бумите.“ И изобщо не е изненадана от откритието, че тази мисъл я изпълва със страх.
— Лизи — подхваща той. — Има нещо, което съм длъжен да ти обясня. И ако после решиш да не се омъжиш за мен…
— Скот не съм сигурна, че искам да чуя то…
Усмивката му е едновременно безрадостна и тревожна.
— Естествено, че няма. Аз също не искам да говоря. Все едно като да отидеш в лекарския кабинет за инжекция… не, по-лошо — да ти изрежат киста или тумор. Обаче има неща, които трябва да бъдат свършени — въздъхва той, а искрящите му лешникови очи не се откъсват и за миг от нейните. — Лизи, ако се оженим, не искам да имаме деца. Това е безусловно. Не знам доколко копнееш за поколение сега, но знам, че си израснала в голямо семейство, и предполагам, че за теб е съвсем естествено да си мечтаеш за пълна къща с дечурлига, сред които да остарееш щастливо. Знай, че ако се омъжиш за мен, това просто няма как да се случи. И не искам след пет или десет години да ми вдигнеш скандал: „Никога не си ми казвал, че това е едно от условията да се оженим!“
Дръпва от цигарата си и изпуска дима през ноздрите си. Сивосинкавият пушек се издига към заснежения купол. Скот се обръща към нея. Лицето му е неестествено бледо, очите му изглеждат огромни. „Като скъпоценни камъни“ — мисли си тя с обожание. За пръв и последен път го възприема не като симпатичен мъж. (той не е кой знае какъв хубавец, но при подходящо осветление изглежда доста привлекателен), а като красавец — тъй както са красиви някои жени. Това я очарова, но в същото време по някаква незнайна причина я изпълва със страх.
— Обичам те твърде силно, Лизи, за да те лъжа. Обичам те с цялото си сърце. Подозирам, че подобна безкомпромисна любов с времето може да се превърне в твърде тежко бреме за една жена, но не съм способен на друга. Мисля, че ще бъдем доста богати в материален план, но цял живот ще си остана бедняк в емоционално отношение. Парите съвсем скоро ще се появят, а що се отнася до останалото, мисля, че имам достатъчно за теб и не желая да те лъжа. Важи както за думите, които произнасям, така и за думите, които не изричам. — Той въздъхва (въздишката му е продължителна и цялото му тяло потреперва) и притиска към челото си ръката, с която държи цигарата, сякаш страда от главоболие. После отмества дланта си и отново поглежда Лизи. Никакви деца, Лизи. Не можем. Аз не мога.
— Скот… да не би… лекарите да са ти ка…
Той поклаща глава.
— Не става въпрос за физиологичен проблем. Чуй ме добре, миломое. Всичко е тук. — Допира показалец до челото си, точно между очите. — Лудостта и родът Ландън вървят ръка за ръка, като дупе и гащи са; не цитирам откъс от разказ на Едгар Алън По или от някакъв викториански дамски роман в стил „Държим леля на тавана“. Имам предвид реална, опасна лудост, която живее в кръвта.
— Скот, ти не си луд… — изстрелва Лизи, но внезапно си спомня как той излиза от мрака и й протяга порязаната си, плувнала в кръв ръка, а в гласа му се долавят радост и облекчение. Перверзно облекчение. Припомня си и собствените си мисли, докато увива ръката с блузката си — че Скот може и да я обича, ала също така е влюбен и в смъртта.