Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
16 БУМ! КРАЙ!
Той взема бутилката (след много години по същия начин ще вземе и една сребърна лопатка), чувствайки се като истински герой, след което се обръща. Пол влиза в стаята — носи своята напитка и отварачката за бутилки от „Чекмеджето за всичко“ в кухнята.
— Не беше зле, Скот. Отне ти доста време, но успя да стигнеш дотук.
Отваря своето шише, а после и това на Скот. Двамата се чукват и бутилките издрънчават. Пол казва, че това е „да вдигнеш пост“, и когато го правиш, можеш да си пожелаеш нещо.
— Какво е твоето желание, Скот?
— Искам Книгомобилът да дойде това лято. Ами ти, Пол?
Брат му само го поглежда безмълвно. Сетне слиза на долния етаж и приготвя сандвичи с фъстъчено масло за двамата, взима табуретката от задната веранда, където техният домашен любимец някога си играеше и спеше, и се качва отгоре й, за да достигне до новия буркан с фъстъчено масло. А после казва…
11.
Тук обаче Скот замлъква. Поглежда бутилката с вино, ала тя е празна. Двамата с Лизи вече са съблекли шубите си и са ги оставили настрана. Под Вкуснотийското дърво вече е не топло, а горещо като в пещ и Лизи си казва: „Скоро трябва да си тръгваме. Иначе снегът върху клоните ще започне да се топи и ще рухне отгоре ни.“
12.
Докато седи в кухнята и държи менюто от „Еленови рога“, Лизи си мисли: „Скоро ще трябва да изоставя тези спомени. Не го ли сторя, нещо доста пo-тежко от снега ще се сгромоляса върху мен.“
Ала нима Скот не иска точно това? Не го ли е планирал? Нима целият този лов на буми не е нейният шанс да се справи с всичко?
„Ох, толкова ме е страх… Защото вече съм съвсем близо.“
„Близо до какво? Близо до какво?“
— Млъкни — прошепва тя и се разтреперва, сякаш внезапно е пронизана от мразовит вятър. Нищо чудно този вятър да идва чак от Йелоунайф. Раздвоеното й съзнание обаче не се отказва:
— Още мъничко, Лизи. Още мъничко.
„Опасно е. Опасно е, малка Лизи.“
Тя знае, че е опасно. Вече зърва искриците на истината, които блестят през дупките в пурпурната й завеса. Блестят като очи. Чува гласовете, които й нашепват, че не бива да се оглежда в огледало, освен, ако наистина не се налага (особено с настъпването на тъмнината и никога на здрачаване), че трябва да избягва пресните плодове след залез слънце и задължително да пости между полунощ и шест сутринта.
Че не бива да изравя мъртвите от гробовете им.
Но тя не иска да напуска Вкуснотийското дърво. Не още.
Не иска да напусне своя любим.
Той си бе пожелал Книгомобил — дори на три годинки желанието му бе типично за Скот Ландън. Ами Пол? Какво бе желанието на…
13.
Кажи ми, Скот — настоява тя. — Какво беше желанието на Пол?
— Той каза: „Искам татко да умре, докато е на работа. Да го удари елетрическият ток и той да умре.“
Лизи го гледа, онемяла от ужас и съжаление. Скот внезапно започва да пъха нещата, обратно в раницата:
— Да тръгваме, преди да сме се опекли. Мислех си, че ще ти разкажа доста повече, Лизи, ала не мога. И не ми казвай, че не съм като баща си, защото не е вярно. Истината е, че във всеки от семейството ни живее частица от него.
— И в Пол ли?
— Не знам дали сега мога да говоря за него.
— Добре — кимва тя. — Да се връщаме. Ще се погушкаме, ще поспим и после можем да направим снежен човек или нещо подобно.
Тя се засрамва от безмерната благодарност, изписана на лицето му — всъщност й се иска той да замълчи — и бездруго вече е чула прекалено много и не смята, че може да понесе повече. Накратко, преситена е. Същевременно не може да се отърси от тази история, защото предусеща продължението — даже си мисли, че може да я довърши вместо него. Първо обаче иска да го попита нещо.
— Скот, когато онази сутрин брат ти отиде за кола… като награда за хубавия бум…
Той й кимва усмихнато:
— Страхотния бум.
— Да, да. Когато той е отишъл в онова малко магазинче… „Мюли“… никой ли не си е помислил, че е странно ръцете на едно шестгодишно момче да са целите в рани? Дори и върху тези рани да е залепен лейкопласт?
Скот престава да пълни раницата и я поглежда. Все още се усмихва, но страните му са изгубили руменината си и кожата му изглежда бледа… восъчнобледа.