Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Аз съм безумец — прошепва той. — Безумец. Имам халюцинации и видения. Записвам ги и това е всичко. Записвам ги, а после хората плащат, за да ги четат.
За миг тя е потресена от думите му (или от спомена за осакатената му ръка, който съзнателно е потискала в съзнанието си), за да каже каквото и да било. Той описва, занаята си (винаги, когато изнася лекции, го нарича с тази дума; нито веднъж не го е чула да говори за изкуство) като халюцинация. А това вече е лудост.
— Скот — изрича, когато възвръща способността си да говори, — писането е твоята съдба…
— Въобразяваш си, че разбираш — прекъсва я той, — ала не проумяваш какво е да отидеш там. Радвам се за теб и се надявам, моя малка Лизи, да имаш късмет и никога да не го разбереш. Нямам намерение да ти разказвам историята на рода Ландън, защото и аз самият знам твърде малко. Върнах се три поколения в миналото, ала щом зърнах кръвта по стените, се изплаших и поех обратно. Като дете съм виждал достатъчно кръв — дори своята. За останалото се доверявам напълно на думите на баща си. Когато бях малък, татко ми каза, че хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи. Кръвопускачите са в по-изгодно положение, понеже се освобождават от безумието си, като се режат. Наложително е да се режат, ако не искат да прекарат целия си живот в психиатрията или затвора. Той ми каза, че няма друг начин.
— За самоосакатяване ли говориш, Скот?
Той вдига рамене, сякаш не е съвсем сигурен. Лизи също не е съвсем сигурна. В края на краищата го е виждала гол — има няколко белега, но не са много.
— Кръвни буми ли? — пита тя.
Този път гласът му прозвучава доста по-уверено:
— Кръвни буми, да.
— Значи през онази нощ, когато счупи с юмрук стъклото на оранжерията, всъщност си изпускал лошата кръв?
— Навярно. Вероятно. До известна степен. — Той смачква цигарата в тревата. Дълго време мълчи и избягва да я погледне. — Сложно е. Спомни си колко гадно се чувствах тогава, колко много неща се бяха струпали…
— Никога не бих…
— Недей — прекъсва я той. — Остави ме да довърша. Мога да го кажа само веднъж.
Тя се въоръжава с търпение.
— Тогава бях пиян, беше ми гадно и не бях пускал… това… от доста дълго време. Не ми се бе налагало. Най-вече заради теб, Лизи.
Лизи имаше сестра, която бе преживяла плашещ пристъп на самоосакатяване, когато бе на двайсетина години. Аманда отдавна бе загърбила тези проблеми (и слава Богу), но белезите по ръцете и бедрата й бяха останали.
— Скот, ако си се наранявал, би трябвало да имаш белези…
Ала той сякаш въобще не я чу.
— Миналата пролет, когато вече си въобразявах, че е замлъкнал завинаги, изведнъж отново чух гласа му: „Тя тече във вените ти, Скот. Тече във вените ти като сладък сироп, нали?“
— Кой, Скот? Кой ти го каза? — пита тя, предусещайки, че отговорът ще бъде или Пол, или татко… най-вероятно второто.
— Баща ми. Той ми каза: „Скутър, ако искаш да си нормален, най-добре изпусни лошата кръв. Направи го веднага, хайде, няма какво да чакаш.“ И аз го послушах. Пуснах малко… малко… — Скот показва с жестове как са се появили белезите по бузата, по ръката му… — После, през онази нощ, когато те вбесих… Той вдига рамене.
— Пуснах я цялата. За да приключа веднъж завинаги. И при нас всичко вървеше добре. Направо прекрасно. Ще ти призная нещо — по-добре цялата ми кръв да изтече като на свиня в скотобойна, отколкото да те нараня по какъвто и да е начин. Преди да те нараня по какъвто и да е начин. — Лицето му се изкривява в презрителна гримаса, каквато не е виждала досега. — Никога няма да бъда като него. Като баща ми — казва, сетне сякаш изплюва: — Шибаният господин Спарки.
Тя не казва нищо. Не смее. А и не е сигурна, че ще може. За пръв път от няколко месеца си задава въпроса как така след тези дълбоки порезни рани почти не му бяха останали белези? Това бе просто невъзможно. Тя си мисли: „Ръката му не беше просто порязана; ръката му си беше направо обезобразена.“
Междувременно Скот запалва още една цигара и тя забелязва, че ръцете му леко треперят.
— Ще ти разкажа една история — казва той. — Само една история и се надявам да въплъти всички истории за детството на един човек. Защото разказването на истории е онова, което ми се удава най-добре. — Съзерцава цигарения дим, издигащ се към белия купол. — Хващам ги в езерото. Разказвал съм ти за езерото, нали?