Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
10.
Точно под „БУМ!“ има цял ред, запълнен с големи печатни букви, грижливо изписани от ръката на Пол:
1 ЩЕ МЕ НАМЕРИШ НАБЛИЗО В НЕЩО СЛАДКО! 16
Ала преди да се замисли над тази загадка, Скот съзерцава числото „16“, изпълнен с радостно предчувствие. Шестнайсет бум-станци! Той знае, че Пол никога няма да го излъже. Щом е обещал шестнайсет станции, значи ще има шестнайсет загадки. А пък ако Скот не може да се справи с някоя, по-голямото му братче ще му помогне. Ще му извика от мястото, на което се крие, с преправен страшен глас (подражание на бащиния глас, татко-глас, макар че Скот ще осъзнае това след много години, когато пише своя смразяващ роман „Стръвни дяволи“) и подсказките ще помогнат на тригодишното хлапе да отгатне гатанката. Напоследък обаче Скот все пo-рядко се нуждае от подсказки. Непрекъснато се усъвършенства в изкуството да разгадава буми, тъй както брат му Пол се усъвършенства в изкуството да ги съчинява.
„Ще ме намериш наблизо в нещо сладко.“
Скот се оглежда и погледът му се спира върху голямата бяла захарница, която стои на масата сред ивица слънчева светлина. Трябва да се качи на стол, за да я достигне, и се разсмива, когато Пол извиква със страшния си татко-глас:
— Гледай да не я разсипеш, нескопоснико!
Скот вдига капака. Най-отгоре върху захарта лежи още една хартиена лентичка, върху която се мъдри следващата загадка-указание, изписана с големите печатни букви на брат му:
2 АЗ СЪМ ТАМ КЪДЕТО КЛАЙД
СИ ИГРАЕШЕ С КЪЛБЕТА НА ПРИПЕК
До изчезването си през пролетта Клайд беше техният котарак и момчетата много го обичаха — за разлика от баща им, понеже Клайд започваше да мяука протяжно всеки път, когато не го пускаха вкъщи или не можеше да излезе. Макар и момчетата да не говорят за това (и за нищо на света няма да посмеят да питат татко си), те знаят, че нещо далеч по-голямо и зло от лисица или бездомно куче е видяло сметката на Клайд. Но така или иначе Скот прекрасно знае къде си е играел на припек котаракът и се затичва натам по коридора, без изобщо да забелязва петната от кръв под краката си или ужасната скамейка. На задната веранда има голямо изтърбушено канапе, от което се излъчват странни миризми, когато някой седне на него. „Мирише на пържена пръдня“ — беше подметнал веднъж Пол и Скот се смя, докато не се подмокри. (Ако се беше случило пред баща им, щеше да стане много зле, понеже напикаването в гащите бе „ГОЛЯМА БЕДА“, но за щастие старият Спарки беше на работа.) Сега тригодишният малчуган се приближава до дивана, където Клайд обичаше да лежи по гръб и да си играе с кълбетата прежда, които момчетата му подхвърляха, мъчейки се да ги сграбчи с предните си лапички, при което хвърляше на стената гигантска сянка на котарак-боксьор. Скот застава на колене и започва да рови под възглавниците, докато не намира третата хартиена лентичка, третата бум-станция, която го насочва към…
Не е важно накъде го насочва. Единственото, което има значение, е денят, изпълнен с предвкусваното удоволствие на предстоящите търсения. Двете момчета прекарват утрото, като тичат из и около порутения мрачен селски дом, а слънцето бавно се издига към своя зенит. Това е простичка, безизкусна история за викове и смях, за прах и свличащи се до глезените чорапи; историята на две деца, които са твърде заети, за да отидат по малка нужда в тоалетната и напояват храсталаците покрай южната стена на къщата. Това е историята на едно малко момче, което съвсем наскоро се е избавило от пеленките и сега обикаля и събира хартиени лентички — до подножието на стълбата, водеща към горната част на хамбара, под стъпалата на задната веранда, зад старата пералня „Мейтаг“, изхвърлена на двора, изпод големия камък, намиращ се до пресъхналия кладенец… („Да не паднеш вътре, сополанко дребен!“ — отеква страшният татко-глас иззад високите буренаци, избуяли на края на лехите за боба, останали незасети тази година.) Най-накрая Скот получава последното указание:
15 АЗ СЪМ ПОД ВСЕКИ ТВОЙ СЪН
„Под всеки мой сън — мисли си той. — Под всеки мой сън… Къде ли е това?“
— Имаш ли нужда от помощ, сополанко дребен? — извиква страшничкият татко-глас. — Защото взех да огладнявам.
Скот също е гладен. Вече е следобед и от сутринта той търси буми, но моли за още една минутка. Плашещият татко-глас му казва, че има само трийсет секунди.
Тригодишният малчуган мисли трескаво: „Под всеки мой сън… под всеки мой…“
Той е в блажено неведение за неща като подсъзнанието, ала вече е започнал да мисли с метафори и внезапно отговорът го озарява с божествен проблясък. Втурва се нагоре по стълбите с най-голямата скорост, на която са способни детските му крачета, косицата му се отмята, откривайки загорялото му изцапано чело. Отива до креватчето в стаята, която дели с Пол, поглежда под възглавницата и да, разбира се, там лежи неговата бутилка кола „Роял Краун“ (голяма бутилка!) заедно с последната хартиена лентичка. Надписът е същият както обикновено: