Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Каква ли беше онази дума за вечнозелените клонки?“ — чуди се Лизи и си казва, че ще попита Скот, след като похапнат. Той със сигурност ще знае. Обаче така и не й се удава възможност да го стори, защото изникват други въпроси.
Скот тръгва към върбата, Лизи крачи подире му вдига стъпала, извива ги и изтръсква снега, — стъпвайки в следите на годеника си. Когато стига до дървото, той разтваря покритите със сняг клони — все едно разтваря завеса — и наднича вътре. Стегнатият му, покрит със сини дънки задник сякаш я гледа, подканвайки я да побърза.
— Лизи! — възкликва той. — Тук е страхотно! Почакай, докато…
Тя вдига, Снегоходка „А“ и я лепва върху обутия в сини дънки Задник „Б“. Годеникът „В“ моментално изчезва под Покритата със сняг върба „Г“ (ругаейки изненадано). Това е забавно, даже изключително забавно, и Лизи започва да се смее сред стелещите се отгоре й снежинки. Цялата е побеляла от снега — дори ресниците й са заскрежени.
— Лизи? — чува се глас изпод белия чадър.
— Да, Скот?
— Виждаш ли ме?
— Тц — отвръща тя.
— Тогава ела по-близо.
Тя се приближава, стъпвайки в отпечатъците от снегоходките му. Прекрасно знае какво я очаква, но когато ръката му изскача иззад бялата завеса и я сграбчва за китката, тя се стряска и извиква през смях, защото е не само изненадана, но и мъничко уплашена. Той я издърпва към себе си и студената белота, която я зашлевява през лицето, я ослепява за момент. Качулката на шубата й се е отметнала и снежинките се шмугват под яката й, обсипвайки с ледени целувки топлата й шия. Пухкавите наушници са се отместили от ушите й и тя чува някакви приглушени звуци (нещо подобно на „тлуп! тлуп!“); явно зад гърба й от клоните падат големи буци сняг.
— Скот! — ахва тя. — Скот, изплаши м… — и внезапно замлъква.
Той стои на колене пред нея, качулката на шубата му е отметната и разкрива черната му коса, дълга почти колкото нейната. Топлите му наушници висят на врата му като слушалките на уокмен. Раницата е зад него, подпряна на ствола на върбата. Той я гледа, усмихва се и чака да й просветне. И на Лизи й просветва. Много бързо. „На всеки би му просветнало“ — казва си тя.
Сякаш отново се намира в плевнята, където голямата й сестра Манда и приятелките й си играят на пирати…
Всъщност не. По-хубаво е, защото тук не мирише на старо дърво, изгнили списания и плесенясали миши изпражнения. Като че ли Скот я е отвел в един съвършено различен свят, издърпал я е в някакъв магически кръг и сега цялото пространство под заснежения купол принадлежи само на тях двамата. Диаметърът на тази магическа окръжност е около шест метра, а в центъра й се издига стволът на върбата. Тревата, която расте наоколо, е все още зелена — изумруденозелена, сякаш още е лято.
— О, Скот! — възкликва Лизи и от устата й не излиза пара. Защото е топло. Дебелият слой сняг, покрил клонките, служи като топлоизолация. Тя смъква ципа на шубата си.
— Страхотно е, нали? Сега послушай тишината.
Той млъква. Тя — също. Отначало си мисли, че не се чуват никакви звуци, но не е съвсем така. Има един. Чува бавно, приглушено туптене, чийто източник сякаш е увит в кадифе. Това е сърцето й. Скот протяга ръце, сваля ръкавиците й и хваща дланите й. После ги целува — точно по средата. В продължение на няколко секунди и двамата стоят безмълвни. Лизи първа нарушава тишината — стомахът й изкъркорва. Скот избухва в смях, заднишком отстъпва към дървото и сяда на земята, сочейки я с пръст:
— Моят също къркори! Искаше ми се да ти сваля скиорските панталони и да се изчукаме тук — според мен е достатъчно топло, — но след тази разходка умирам от глад.
— Ами ще го направим по-късно — отвръща тя, знаейки, че по-късно ще е преяла и няма да й е до секс. Всъщност няма кой знае какво значение — ако снегът продължава да вали със същото упорство, най-вероятно ще прекарат още една нощ в „Еленови рога“, а това напълно я устройва.
Отваря раницата и изважда обяда — два сандвича с пилешко (с много майонеза), салата и две големи парчета сладкиш със стафиди.