Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Раните на хората от рода Ландън заздравяват много бързо. Не съм ли ти го казвал?
— Да — съгласява се тя. — Казвал си ми го. — След което добавя, въпреки че се чувства преситена: — Кошмарът е продължил още седем години…
— Седем, да. — Той я поглежда, стиснал раницата между коленете си. Очите му я питат колко още иска да узнае. Колко още се осмелява да узнае.
— И Пол е бил на тринайсет, когато е умрял, така ли?
— Да. — Гласът му е спокоен, но страните му са восъчнобледи, по тях се стича пот, косата също е влажна от потта. — Почти на четиринайсет.
— И баща ти… го уби с ножа си?
— Не — отвръща Скот със същия спокоен глас. — С пушката си. В мазето. Но не е онова, което си мислиш.
Не и в пристъп на гняв — според нея това се опитва да й каже Скот. Не в пристъп на гняв, а съвсем хладнокръвно. Ето за какво си мисли тя под Вкуснотийското дърво, когато все още смята, че третата част на историята на годеника й спокойно би могла да носи названието „Убийството на по-големия брат-светец.“
14.
„Стига, Лизи, престани, малка Лизи“ — каза си тя сега. Вече беше много уплашена и не само заради погрешната представа, която е имала за смъртта на Пол Ландън. Страхуваше се, понеже осъзнаваше — прекалено късно, прекалено късно, — че стореното си е сторено, вече не можеше да се върне назад и отсега нататък щеше да живее със спомените си.
Дори и ако спомените са безумни.
— Не съм длъжна да си спомням — прошепна, докато машинално сгъваше и разгъваше менюто от „Еленови рога“. — Не съм длъжна, не съм длъжна, не съм длъжна да изравям мъртвите, спокойно мога да мина и без тези безумни, идиотски…
— И ти си го убил, нали, Скот? Убил си баща си… Така ли е?
Той навежда глава. Косата му закрива лицето му. В следващия момент иззад тъмната завеса се разнася едно-единствено сухо ридание. Подир него настъпва тишина, но Лизи вижда колко тежко се надигат гърдите на Скот, докато се опитва да си поеме дъх.
— Ударих го с кирката по главата, докато спеше, след което хвърлих трупа му в стария пресъхнал кладенец. Беше през март по време на една ужасна градушка… Хванах го за краката и го издърпах навън. ’Питах се да го замъкна там, ’дет’ бе ’огребан Пол, но не ’ожах. Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не, но нищо не излезе, Лизи — той не помръдваше. Затова го хвърлих в кладенеца. Доколкото ми е известно, все още е там, макар че когато обявиха къщата за продан, аз… Лизи… аз… аз… ужасно се страхувах…
Той се накланя сляпо към нея и ако я няма, ще падне по лице в тревата, но тя е там и после те… Те… Те някак си…
15.
— Не е онова, което си мислиш.
Ала тя ще продължава да си го мисли. Може да обича Скот Ландън, но не е завързана за колелото на кошмарното му минало, ето защо ще си мисли същото, което си е мислила досега.
— И ти си бил на десет години, когато това се е случило? Когато баща ти…
— Да.
Бил е само на десет години, когато баща му е убил любимия му по-голям брат. Когато баща му е застрелял любимия му по-голям брат. И част четвърта на историята му ще се подчинява на своята собствена тъмна неизбежност, нали така? Тя изобщо не се съмнява. Знае го. Обстоятелството, че Скот е бил само на десет, не променя нищо. В крайна сметка е бил вундеркинд в много други отношения.
16.
— Не! — изсъска Лизи. Захвърли менюто, което е навила на тръбичка, обратно в кедровото сандъче и затръшна капака. Ала вече беше твърде късно. Отишла бе твърде далеч. Вече бе късно, понеже…
17.
Някак си са се озовали навън под сипещия се сняг. Тя го бе прегърнала под Вкуснотийското дърво и в следващия миг (тум! бум!) вече са навън, сред снега.
18.
Лизи седеше в кухнята, очите й бяха затворени. Кедровото сандъче беше на масата пред нея. Слънчевите лъчи проникват през клепките й и се превръщат в тъмночервена супа от цвекло, която се плискаше в унисон с ритъма на сърцето й — ритъм, който беше прекалено забързан.
„Добре, де, този спомен успя да се промъкне — помисли си тя. — Но сигурно ще мога да живея с него. Само един няма да ме убие.“
„’Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не…“
Тя отвори очи и погледна кедровото сандъче. Кутийката, която беше търсила с такова усърдие. В същия момент в съзнанието й изникнаха думите на бащата на Скот: „Хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи.“
Кръвопускачи, които освен всичко останало се отличаваха с желанието да сеят смърт.
Ами откачалковците? Тази вечер Скот й бе разказал и за тях. Откачалковци той наричаше изпадналите в кататонично състояние „живи зеленчуци“ като сестра й, която в момента беше в „Грийнлон“.