Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Добре — склони тя. — Ще сторя това, което искаш, Сузана, Одета или която там си всъщност. Само ми помогни. Измъкни ме оттук.
Сузана Дийн пристъпи напред.
ОСЕМ
В бара на хотела имаше дамска тоалетна — подминаваш голямото пиано и свиваш зад ъгъла. Когато Сузана-Мия влезе вътре, завари две от жълтокожите, чернокоси жени пред умивалниците — едната миеше ръцете си, а другата оправяше прическата си, като и двете не спираха да си чуруликат една на друга като птички през пролетта. Двете не обърнаха внимание на новодошлата, която мина покрай тях и се пъхна в една от кабинките. Само след миг японките напуснаха тоалетната, потапяйки я в блажена тишина (като изключим музиката, която бе придобила по-нормални измерения и се лееше от тонколоните над главата и).
Мия видя как работи резето и залости вратата. Тъкмо щеше да седне на тоалетната чиния, когато Сузана и каза:
— Обърни я наопаки.
— Какво?
— Ризата, жено! Обърни я наопаки, в името на баща ти!
За един миг Мия остана като вцепенена. Още не можеше да се отърси от преживяното преди малко.
Ризата представляваше грубо изплетена калум-ка, нещо като семпъл пуловер, предпочитан и от двата пола в Кала Брин Стърджис и подобните на нея селища, чийто основен поминък беше отглеждането на ориз. Местните жители я намираха за неоценима, особено когато времето станеше по-хладно. Дрехата имаше онова, което Одета Холмс наричаше яка тип „лодка“. Никакви копчета, о, да, което означаваше, че ризата лесно можеше да бъде обърната наопаки, но…
Сузана ядосано нареди:
— Абе, какво ти става? Цял ден ли смяташ да си седиш тук като някаква комала-заспала? Обърни я наопаки. И този път я затъкни в дънките си!
— 3-з-защо?
— Така ще изглеждаш по-различно — отвърна и безногата жена, но не това бе истинската причина. Сузана искаше да види как изглежда под кръста. Ако краката и бяха на Мия, значи по всяка вероятност бяха бели. Беше едновременно и заинтригувана, и отвратена от идеята, че се е превърнала в някакъв двуцветен мелез.
Мия продължаваше да се пипка — в момента пръстите и търкаха грубата тъкан на дрехата над лявата и гърда, където се намираше най-набиващото се на очи петно. Малко над сърцето и. Обърни я наопаки! Докато беше във фоайето, през главата и бяха минали дузина недообмислени идеи (да използва статуетката на костенурката, за да хипнотизира хората в магазина, беше може би най-малко абсурдната от тях). Това само показваше, помисли си тя, че се бе намирала на косъм от истинската, всепоглъщащата паника. Ала сега…
Дали наистина имаше нужда от Сузана за краткото време, което щеше да прекара в този пренаселен и объркващ град, който бе толкова различен от тихите стаи в замъка и спокойните улици на Федик? Само за да се добере до Шейсет и първа улица и „Лексингуърт“?
— „Лексингтън“, поправи я жената вътре в нея. „Лексингтън“. Все забравяш как е правилното. Нали?
Да. Да, така беше. Нямаше никаква причина да забравя подобно простичко нещо — не беше ходила в „Морхаус“, нито в „Мор и хаос“, но изобщо не беше тъпа. Така че защо…
— Какво има? — попита изведнъж. — Защо се смееш?
— Нищо — отвърна и безногата…, ала продължи да се усмихва. Чак се ухили до уши. Мия усети това и то никак, ама никак не и хареса. Горе в стая 1919 Сузана и се бе разкрещяла, попаднала в плен на ужаса и яростта, обвинявайки ничията дъщеря, че е предала мъжа, когото безногата обичаше и следваше. Да, така беше — Мия не отричаше това, но ето че се почувства засрамена от постъпката си. Не и допадаше особено да се чувства по този начин, ала жената вътре в нея и харесваше повече, когато крещеше и виеше от гняв и омраза. Докато усмивката я изнервяше. Имаше чувството, че тъмнокожата се опитва да си отмъсти; навярно дори си мислеше, че е заложила отмъщението си. Което бе невъзможно, тъй като Мия се намираше под закрилата на Краля, а…
— Кажи ми защо се усмихваш!
— О, няма значение — отвърна Сузана. Сега звучеше досущ като другата жена — като онази, която се казваше Дета. Майката на мъничето не просто не можеше да я понася — тя се страхуваше от нея. — Просто се сетих за оня пич на име Зигмунд Фройд, захарче — той може да е бил голям чекиджия, ама хич не е бил тъпичък. Та той вика, че когато някой все забравя нещо, сигур прави така, щот’ иска да го забрави.
— Това е пълна глупост — хладно рече Мия. Отвъд стената на кабинката и където водеше този задълбочен разговор със себе си, вратата на дамската тоалетна се отвори и още две жени влязоха вътре — не, най-малко три, а може би и четири — и започнаха да си чуруликат и да се кискат по такъв начин, че тя изскърца със зъби. — Че защо ще искам да забравя мястото, където ме очакват, за да ми помогнат в раждането?