Никой не отговори на въпроса на Роланд и той го зададе отново, гледайки изпитателно към Хенчик манихееца и Кантаб, който бе женен за една от многобройните внучки на стареца. Двамата мъже се бяха разположили в дневната на свещеническия дом и се държаха за ръце според обичая на манихейците. Този ден по-възрастният бе изгубил дъщеря си, ала скръбта изобщо не личеше на каменното му, непроницаемо лице.
До Роланд, без да държи ничия ръка, седеше Еди Дийн — безмълвен и зловещо пребледнял, а на пода пред него беше Джейк Чеймбърс — седнал по турски, с Ко, който се бе сгушил в скута му. Роланд никога преди не беше виждал подобно нещо и не можеше да повярва, че скунксът е позволил това. И Еди, и Джейк бяха изпръскани с кръв. Ризата на момчето бе изцапана с кръвта на приятеля му Бени Слайтман, а гърдите на младия мъж — с тази на Маргарет Айзенхарт, някога Маргарет Редпат, загиналата дъщеря на мъдрия Хенчик. И Еди, и Джейк изглеждаха не по-малко уморени от Роланд, ала той бе сигурен, че тази нощ за тях нямаше да има почивка. Хората в градчето празнуваха — до ушите на Стрелеца достигаха песните им и гърмежите на фойерверките, които пускаха в притъмняващото небе.
Тук обаче, в тази стая, на никого не му беше до веселби. Бени и Маргарет бяха мъртви, а Сузана сякаш бе потънала вдън земя.
— Хенчик, кажи ми, моля аз — колко дълго ще продължи действието на магията?
Старецът разсеяно поглади дългата си бяла брада.
— Стрелецо — Роланд — не мога да ти отговоря. Магията на портала в пещерата е отвъд моите знания. Както навярно се досещаш.
— Кажи ми какво мислиш. Въз основа на онова, което знаеш.
Еди вдигна ръце. Те бяха мръсни, трепереха и под ноктите му имаше засъхнала кръв.
— Кажи ни, Хенчик — изрече той, а гласът му звучеше сломено и отчаяно. Роланд никога не го беше чувал да говори така. — Кажи ни, моля аз.
Росалита, жената, която се грижеше за дома на татко Калахан, влезе, понесла поднос в ръцете си. На него имаше чаши и каничка с кафе, от което се издигаше ароматна пара. Тя поне бе намерила време да смени изцапаните си, окървавени дънки и риза с домашен халат, ала в зениците и продължаваше да се чете ужасът от преживяното и очите и се стрелкаха от лице на лице като уплашени животинчета, надзъртащи от дупките си. Прислужницата мълчаливо наля кафето и сервира чашите. Докато взимаше своето кафе, Роланд забеляза, че жената не е успяла да се отърве от всички следи от битката — неголямо петно съсирена кръв се виждаше на опакото на дясната и длан. Чия ли беше тя — на Маргарет или на Бени? Нямаше никаква представа, а и не го интересуваше особено. Вълците бяха претърпели поражение. Навярно нямаше да се върнат повече в Кала Брин Стърджис, ала можеше и да го сторят. Това беше работа на ка. Тяхната задача бе да открият Сузана Дийн, която беше изчезнала след сблъсъка, отнасяйки Черната тринайсетица със себе си.
— Питате ме за пещерата, значи — замислено изрече Хенчик.
— Да, татко — кимна Роланд. — За устойчивостта на магията.
Отец Калахан взе мълчаливо своята чаша, усмихвайки се отнесено на Роса, без да и благодари. Той почти не говореше след завръщането им от пещерата. В скута му лежеше „Сейлъмс Лот“, книга, написана от човек, за когото той никога не беше чувал. Произведението трябваше да е художествена измислица, ала той — Доналд Калахан — беше описан в него. Тогавашният свещеник бе живял в града, където се развиваше действието, и беше взимал участие в събитията, за които се разказваше в романа. Отецът бе погледнал задната корица, за да потърси снимка на писателя, сигурен, че ще види собственото си лице да се взира в него (както изглеждаше през 1975, когато се беше случила описаната в книгата история), ала нямаше никаква фотография — само кратка бележка за автора на романа, която даваше много малко сведения. Той живееше в щата Мейн. Беше женен. „Сейлъмс Лот“ бе втората му книга, а ако се вярваше на цитатите от началните страници, първият му роман беше получил доста добри отзиви от страна на критиката.
— Колкото по-силна е магията, толкова по-дълго ще трае действието и — каза Кантаб, след което изгледа въпросително Хенчик.
