Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Това беше единственото, което можеше да стори в настоящия момент.
Десета станса
СУЗАНА-МИЯ, ПСИХАРКАТА ПРОКЛЕТА
ЕДНО
„Джон Фицджералд Кенеди почина този следобед в Мемориалната болница в Паркланд.“
Гласът, този опечален и скръбен глас — гласът на Уолтьр Кронкайт, сякаш насън:
„Последният стрелец на Америка е мъртъв. О, Дискордия!“
ДВЕ
Докато Мия напускаше стая 1919 на „Ню Йорк Плаза-Парк Хаят“ (който съвсем скоро щеше да се превърне във великолепния хотел „Плаза“ на Обединените нации, един грандиозен проект на „Сомбра“/„Норт Сентрал“, О, Дискордия), Сузана изгуби съзнание. После и се яви жесток сън, изпъстрен с не по-малко жестоки новини.
ТРИ
Следващият глас е на Чет Хънтли — основна фигура в „Репортажите на Хънтли-Бринкли“. Също така — по някакъв неразбираем за нея начин — това е и гласът на Андрю, нейния шофьор.
— Дием и Нху са мъртви — изрича този глас. — Сега развържете хрътките на войната и нека разказът за злочестията започне; всичко оттук до Джерико Хил е покрито с кръв и грях. О, Дискордия! Чарю Трий! Ела, жътварю!
„Къде съм аз?“
Тя се оглежда наоколо и вижда бетонна стена, цялата обсипана с най-различни имена, лозунги и неприлични рисунки. В средата, така че да го забележиш без усилия, дори и да си се излегнал на нара, се мъдри следното поздравление:
„ЗДРАСТИ ЧЕРНИЛКО ДОБРЕ ДОШЛА В ОКСФОРД НЕ СЕ МЯРКАЙ ТУК СЛЕД ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.“
Дъното на панталоните и е мокро. Бельото и направо е подгизнало и тя много добре помни защо — въпреки че бяха уведомени предварително за пускането и под гаранция, ченгетата гледаха да ги задържат тук колкото е възможно по-дълго, без да обръщат никакво внимание на непрекъснато увеличаващите се молби за ходене до тоалетната. В килиите няма тоалетни; няма умивалници; няма дори ламаринени кофи. Не трябва да си хлапе-вундеркинд от състезанието „Двайсет и едно“, за да се досетиш, че трябваше да пикаят в панталоните си, трябваше да са в непосредствена близост с животинските си нужди, както вече бе станало с нея, Одета Холмс…
„Не — мисли си тя. — Аз съм Сузана. Сузана Дийн. Отново ме вкараха в затвора, отново ме окошариха, ала все още съм си аз.“
Тя чува гласове нейде отвъд това крило с килии, гласове, които за нея събират настоящето. Мисли си, че навярно идват от включения телевизор в някой от кабинетите на надзирателите, но навярно е нечий гаден номер. Отвратителното чувство за хумор на някой изрод. Иначе защо Франк Макджий ще казва, че братът на президента Кенеди, Боби, е мъртъв? Защо Дейв Гароуей от шоуто „Днес“ ще казва, че малкото момченце на президента е умряло, че Джон-Джон е загинал в самолетна катастрофа? Що за извратена шега е да слушаш това, докато киснеш във вонящ южняшки пандиз с опикано бельо? Защо „Бъфало“ Боб Смит от шоуто „Хауди Дуди“ ще крещи: „Здравейте, хлапета, Мартин Лутър Кинг е мъртъв!“ А хлапетата ще му отговарят:
Поръчителят за пускането и под гаранция ще дойде скоро. Това е мисълта, която трябва да я крепи, и тя се е вкопчила с всички сили в нея. Не трябва да мисли за нищо друго.
Приближава се до решетките и ги сграбчва. Да, това е Оксфорд, точно така, Оксфорд, двама души лежат мъртви под лъчите на луната, полицаите изобщо не си гледат занаята. Обаче тя ще се махне оттук и ще отлети далеч, ще отлети далеч, ще отлети вкъщи и не след дълго ще има един цял прекрасен нов свят, в който да се гмурне, с нов човек, когото да обича, и нов човек, който да бъде тя самата.
Ала това е невъзможно. Пътешествието и наближава към своя край. Знае това много добре.
Нататък по коридора се отваря една врата и към нея се приближават нечии стъпки. Тя поглежда натам — нетърпеливо, надявайки се, че това е поръчителят за освобождаването и или заместник-шерифът с връзка ключове — но вместо това вижда чернокожа жена с откраднати обувки. Това е старото и „аз“. Това е Одета Холмс. Не съм ходила в „Морхаус“, но съм била в Кълъмбия. И във всички кафенета в града. Както и в Замъка над Бездната, естествено — как можах да го забравя!