Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
И — о, Боже мой! — нещата във фоайето на „Плаза-Парк Хаят“ се бяха променили, докато крадливата майкучка си седеше горе в стаята си, очаквайки да и се обадят по телефона. Бяха се променили значително.
Сузана се приведе и се подпря на лакти върху контролното табло на своя Коган, полагайки брадичка върху дланите си. Май щеше да стане интересно.
СЕДЕМ
Мия вече бе излязла от асансьора, когато изведнъж се обърна и се опита отново да влезе вътре. Точно в този момент обаче вратите се затвориха и тя се блъсна в тях достатъчно силно, че зъбите и да изтракат като кастанети. Огледа се озадачена наоколо, като в началото не можеше да повярва, че малката подвижна стаичка наистина е изчезнала.
„Сузана! Какво стана?“
Тъмнокожата жена, чието лице сега носеше, не продума нищо. След малко Мия си каза, че изобщо няма нужда от помощта и. Виждаше мястото, откъдето вратата излизаше и където се прибираше. Ако натиснеше бутона, навярно вратите щяха да се отворят отново, ала ничията дъщеря успя да се пребори със силното желание да се върне в стая 1919. Вече нямаше работа там. Истинската и работа я очакваше някъде отвъд вратите на хотелското фоайе.
Тя погледна към тези врати и изведнъж прехапа устни, обзета от внезапен пристъп на страх, който можеше да прерасне в паника при първата по-груба дума или ядосан поглед.
Бе прекарала в стаята си малко повече от час и през това време от покоя, обхванал хотелското фоайе през този ленив слънчев следобед, не беше останал и помен. Половин дузина таксита от летищата „Ла Гуардия“ и „Кенеди“ спряха точно в този момент пред вратите на „Плаза-Парк Хаят“; същото направи и един японски туристически автобус от летището „Нюарк“. Екскурзионната група бе потеглила от Сапоро и се състоеше от петдесетина двойки, които имаха резервации за този хотел. Фоайето бързо се изпълни с говорещи хора. Повечето имаха тъмни дръпнати очи и лъскава черна коса, а на вратовете им висяха някакви четвъртити предмети. От време на време новодошлите вдигаха тези предмети и ги насочваха към някой друг. Блесваше светкавица, последвана от смях и викове „Домо! Домо!“.
Народът се бе наредил на три опашки пред рецепцията. Към красивата жена, която бе обслужила Мия през спокойния следобед, сега се бяха присъединили още двама чиновници, трескаво изпълняващи задълженията си. Просторното фоайе ехтеше от смях и многобройни разговори на най-различни езици, които звучаха на ничията дъщеря като чуруликане на птици, а благодарение на огледалните стени стълпотворението изглеждаше двойно по-голямо.
Мия се сви от страх и отстъпи назад, чудейки се какво да направи.
— Напред! — извика един от чиновниците зад бюрото и натисна звънеца пред себе си. Звукът сякаш прониза обърканите мисли на ничията дъщеря като сребърна стрела. — Напред, моля!
Някакъв ухилен мъж — с пригладена черна коса, жълтеникава кожа и дръпнати очи зад кръглите си очила — изведнъж се втурна към Мия, размахал едно от онези правоъгълни неща. Тъмнокожата жена се напрегна и се приготви да го убие, ако я нападнеше.
— Сте мозете ли да снимате мен и моя съпруга? — изчурулика той и и подаде странната вещ.
Мия се отдръпна изплашена назад. Този човек искаше тя да вземе това от него. Хрумна и, че ако излъчваше някаква радиация, загадъчният уред можеше да навреди на мъничето и.
„Сузана! Какво да правя?“
Никакъв отговор. Напълно естествено — едва ли можеше да очаква помощта на безногата жена след онова, което се беше случило, но…
Ухиленият мъж продължаваше да тика машината за светкавици в ръцете и. Изглеждаше доста учуден, ала бе все така упорит.
— Сте ни снимате ли, моля? — повтори японецът и напъха четвъртития предмет в ръцете и. После отстъпи назад и прегърна една жена, която изглеждаше също като него, само дето лъскавата и черна коса бе отрязана пред челото. Мия смяташе, че подобни прически имат само слугините или блудниците. Дори очилата и бяха същите като неговите.
— Не — каза Мия. — Не, моля за извинение… не. — Паниката неумолимо се приближаваше към нея, ставайки все по-голяма и по-голяма, заплашвайки да я сграбчи в обятията си (сте ни снимате ли, моля, бебето ви ще заколя) и ничията дъщеря изведнъж бе обзета от мощния импулс да запрати четвъртития предмет на пода. Ала така навярно щеше да го счупи и да освободи магията, която възпламеняваше светкавиците.