Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Вместо това тя го остави на земята, усмихвайки се извинително на озадачената японска двойка (мъжът продължаваше да прегръща съпругата си с едната си ръка), и забърза през фоайето към малкото магазинче. Дори музиката, изпълнявана на пианото, се беше променила; вместо предишните успокояващи мелодии сега гърмеше нещо насечено и неблагозвучно — същинско музикално главоболие.
„Имам нужда от риза, защото тази е изцапана с кръв. Ще взема ризата и тогава ще се отправя към «Дикси Пиг», на ъгъла на Шейсет и първа и «Лексингуърт»… «Лексингтън», исках да кажа «Лексингтън»… където ще родя мъничето си. Ще родя мъничето си и цялата тази бъркотия най-накрая ще приключи. Тогава ще си припомням как съм се паникьосвала сега и ще се смея на глупостта си.“
Ала магазинът също беше претъпкан. Вътре гъмжеше от японки, които разглеждаха сувенирите и си чуруликаха една на друга на птичия си език, докато чакаха мъжете им да се оправят с подробностите по настаняването. Мия видя щанд с ризи, но просто нямаше как да се добере дотам — тълпа японки се беше скупчила около дрехите и оживено ги разглеждаше. Пред касата също се извиваше дълга опашка.
„Сузана, какво да сторя? Трябва да ми помогнеш!“
Никакъв отговор. Безногата жена беше вътре, Мия можеше да я усети, ала очевидно не искаше да и помогне. „Ами аз? — мина през ума на ничията дъщеря. — Аз бих ли помогнала, ако бях на нейно място?“
Е, можеше пък и да стане. Просто трябваше да и предложи подходящата примамка, разбира се, обаче…
— Единствената примамка, която искам от теб, е истината — изрече хладно Сузана.
Някой блъсна Мия, както си стоеше до вратата на магазина, и тя се обърна мълниеносно, вдигайки ръце. Ако беше враг… на нея или на мъничето и, щеше да му издере очите.
— Съзалявам — каза усмихната чернокоса жена. И тя носеше едно от онези четвъртити неща. В средата му се виждаше нещо като кръгло стъклено око, което се взираше в Мия. Ничията дъщеря можеше да види отражението си в него — когато надзърна, забеляза дребничко, тъмно и изплашено лице.
Сте ни снимате ли, моля? Мен и моята приятелка?
Майката на мъничето нямаше никаква представа какво искаше от нея тази непозната жена, нито пък какво трябваше да прави с машината за светкавици. Знаеше само, че тук има прекалено много хора, че те щъкат навсякъде, че това място се е превърнало в истинска лудница. През една от големите витрини на хотела успя да види, че и стълпотворението пред сградата е не по-малко. Виждаха се както жълти коли, така и някакви дълги черни каруци с множество прозорци, през които не можеше да погледне (въпреки че хората вътре без всякакво съмнение виждаха добре какво става навън), а най-голямо впечатление и направи едно огромно превозно средство с прозорци по цялата си дължина, което бе спряло до бордюра. Двама мъже със зелени униформи бяха застанали на улицата и надуваха сребристите си свирки. Някъде наблизо се чу оглушително чаткане, което заприлича на Мия на стрелба от автомат — тя никога не беше виждала пневматичен чук — и ничията дъщеря се зачуди защо никой не се хвърля на земята.
Как ли щеше да се добере до „Дикси Пиг“ сама? Ричард П. Сейър бе изразил увереността си, че Сузана ще и помогне да го намерят, ала ето, че безногата упорито отказваше да си отвори устата. Мия имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съвсем самообладание. Тогава Сузана проговори отново:
— Мога да ти помогна малко — да те отведа на някое спокойно местенце, където ще можеш да се успокоиш и да се погрижиш за тези кървави петна по ризата си — обаче искам да получа недвусмислени отговори на въпросите, които ще ти задам.
— За какво искаш да ме питаш?
— За бебето, Мия. И за майка му. За теб.
— Та аз ти отговорих!
— Не мисля така. Не мисля, че си демон на стихиите повече, от който и да… добре де, повече от мен. Искам истината.
— Защо?
— Искам истината — повтори Сузана и млъкна отново, отказвайки да отговори на въпросите на ничията дъщеря. И след като още един ухилен човек се приближи до Мия и посочи своята машина за светкавици, нервите на бъдещата майка не издържаха. Та тя едва бе успяла да се добере до шибаното хотелско фоайе; как изобщо очакваше да измине целия път, който я делеше от „Дикси Пиг“? След толкова много години във
(Федик)
(Дискордия)
(Замъка над Бездната)
за нея беше истински кошмар да се озове сред толкова много хора. И в края на краищата защо да не сподели с тъмнокожата жена малкото, което знаеше? Тя — Мия, ничията дъщеря, майка на Мордред — бе стиснала здраво лоста на управлението в ръцете си. С какво щеше да и навреди малко откровеничене?