Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Уикит, Кордърой — те не бяха възрастни, осъзна изведнъж тя, а деца или кукли деца. Затова й се бяха сторили толкова странни. Значи в това ужасяващо място използваха деца, за да подмамват други деца.
„Вероятно това чудовище мисли, че и аз съм дете! Както и Стримбело!“
Бяха надушили фалшивата й самоличност, но бяха сметнали, че е дете, промъкнало се в клуба под маската на възрастен. Но ако това беше вярно, Уикит и приятелчетата му й бяха показали тъкмо онова, което беше осакатило Стивън и Бог знае колко още други.
!Ксабу стоеше все така на колене с безпомощно втренчен поглед. И него го бяха хванали — може би още преди да го намери — и сега беше стигнал там, където бе стигнал и Стивън. Не можеше да излезе.
Но Рени можеше — или поне преди няколко минути можеше.
За момент престана да се съпротивлява на невидимите окови. Усетил, че я е омаломощил, тъмният силует на Кали се разтегна и надвисна над нея така, че изпълни цялото й зрително поле. Покритото с воал лице се олюля напред, а наметалото й се изду около него като качулка на кобра.
Светлините блеснаха. Върху Рени безразборно се заизливаха предупреждения, заповеди, заплахи — с такава сила, че слушалките й сякаш се разтресоха.
— Изход.
Не последва нищо. Нейният сим не помръдна, богомолец по принуда, застинал против волята си в краката на Кали. Беше необяснимо — бе произнесла паролата, а и системата й беше настроена на словесни команди. Нямаше причини да не изпълни нареждането й.
Втренчи се във вихрушката от червени проблясъци, и направи опит да се съсредоточи въпреки умопомрачителния и непрестанен шум, а в същия момент да потисне паниката и да помисли. Всяка подадена команда би трябвало да включи системата й там, в политехниката… освен, ако тези хора не можеха да заглушат гласа й по същия начин, както бяха парализирали сима й. Но ако това беше по силите им, защо трябваше да я водят точно тук, когато Стримбело би могъл да я обездвижи още в жълтата стая? Защо разиграваха толкова сложна игра? Сигурно им беше нужно тя да е тук — изолирана, изложена на този порой от светлини и звуци. Сигурно беше хипноза, някакъв метод, използващ свръхскоростни пулсации и специфични звуци, които въздействаха направо върху нервната система и блокираха връзката между висшата нервна дейност и физическите й реакции.
Това би могло да означава, че не е казала нищо, а само си го е помислила.
— Изход! — изкрещя тя.
Пак нищо. Беше й трудно да се съсредоточи, да почувства истинското си тяло под ослепителната, неритмична пулсираща светлина и болезненото жужене на милиони оси в ушите й. Усещаше как нападателят й разтрошава черупката на нейната съсредоточеност, която единствено я крепеше да не политне в нищото. Нямаше да издържи дълго. „Ключът на мъртвеца.“ Думите изпърполиха — късчета спомени, понесени от вихъра. Всяко система има „ключ на мъртвеца“. Нещо, което да те спаси, ако изпаднеш в сериозно затруднение — ако получиш удар или нещо такова. В политехниката сигурно има такъв.
Шумът беше кански, направо влудяващ. Мислите й се мятаха като риби, изскочили от аквариум.
„Пулсът ли? Дали ключът не е скачен към ЕКГ монитора в контактната зала?“
Трябваше да приеме, че е така — това беше единственият й шанс. Трябваше да опита да ускори пулса си над позволената безопасна граница.
Рени се остави на страха, който се опитваше да я обсеби. Не беше трудно — дори догадката й да беше вярна, шансът този план да успее беше нищожен. По-вероятно беше да се провали и да се плъзне по дългия тунел към черния мрак, както Стивън преди това — мрак, неразличим от смъртта.
Не усещаше физическото си тяло, което без съмнение висеше безпомощно до !Ксабу в контактната зала. Беше останала само очи и уши, докарана до ръба на лудостта от виещия светлинен ураган, в който Кали се бе превърнала.
Неудържимо и безизходно, отчаянието я прониза като ужасяваща и безмълвна екзекуция на електрическия стол. Но това не беше достатъчно — трябваше още.
Помисли за сърцето си и си го представи как тупти. После остави страхът да оцвети образа и си го представи как блъска все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да се справи с опасност, която еволюцията никога не би изпречила на пътя му.
„Безнадеждно е — помисли си тя и си представи как сърцето й замира вцепенено и отново ускорява ритъм. — Ще умра тук или ще полудея невъзвратимо.“
Тъмният мускул — плашлив и самотен като стрида, изтръгната от черупката си — отчаяно се мъчеше да оцелее. Помпаше, напъваше се, спря за миг, сякаш ритмите му се сблъскаха един в друг. Заливаха я ту горещи, ту студени вълни, страхът я задушаваше, разтърсваха я спазми на животински ужас.