Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Един флотер — играчка с постоянно променящи се магнитни полюси, поради което подскачаше между две бухалки — премина с бръмчене, подмятан между две холографски гаменчета.
„Но аз не съм призрак — мина й през ума. — Напротив. Тези въображаеми деца във витрината са призраци. Чичо Джингъл и неговите приятели са призраци. Аз съм реален човек и току-що си купих пъпеши, чай и дванайсет пакета кучешка храна. И имам куп неща за вършене.“
Без да е напълно убедена в това, но поне намерила сили да се отдалечи от детския магазин, продължи към къщи.
„Някой ден няма да събера сили да си тръгна — помисли си тя. — Ей така ще стоя и ще се взирам през стъклото, докато дойде зимата. Също като Малката кибритопродавачка.“
Дали щеше да й е по-зле?
„По-късно ще се върнем и ще помогнем на принцесата маймуна, деца. Но преди това Чичо Джингъл иска да се поразходим из Света на играчките.“
Фонограмата на ликуващи крясъци изпълни слушалките й.
„Ще изпеем песента «Да вървим да пазаруваме» — продължи тя и протегна възторжено ръце, — но първо искам да ви запозная с един човек. Казва се Търни Кит и е най-новият член на клуб «Нещастен случай». От нея ще научите много полезни неща и сега ще разберете какви.“
Децата — тоест техните мрежови въплъщения — заподскачаха и се разкрещяха. Клуб „Нещастен случай“ бе любима серия играчки и неговите зловещи представители Разчленяемия Кен, Обезглавенйта Кейт и други, смразяващи кръвта не чак дотам, бяха истински хит. Новата поредица от епизоди щеше да започне съвсем скоро, но Чичо Джингъл далеч не я очакваше с особено нетърпение. Тъкмо Търни Кит заобяснява как след изтръгване на крайниците й от нея бликва съвсем правдоподобен кървав фонтан, докато не притиснеш мястото, и четиричасовият тракт на Чичо Джингъл изтече и се превърна в Олга Пирофски.
„… По-скоро престанах да съм Чичо Джингъл — мина й през ума. — Понякога губя разликата.“
Един глас избръмча в слушалките:
„Чудесно шоу. Госпожа П. Макданиъл ги поема нататък.“
— Кажи на Роланд, че казах „счупи крак“. Но да не споменава пред тази група, защото може да му го изтръгнат, за да видят как шурти като фонтан правдоподобната му кръв.
Техникът се изкикоти и изключи. Олга също изключи. Миша седеше в другия край на стаята с наведена настрани глава. Тя шавна с пръсти по пода и мъникът дойде при нея, за да го почешат по бялото петно под брадичката.
Напоследък не бе имала пристъпи на главоболие. И слава Богу. Защото загадъчните болки я пронизваха до мозъка на костите, сякаш я режеха на парчета. През последните седмици все по-често осъзнаваше, че шоуто я разстройва със своята пищност и меркантилност, които не се различаваха особено от кланетата на животни и роби за придаване по-пикантен вкус на забавленията в Древния Рим. Не че шоуто се бе променило; променила се бе Олга: сделката, която бе сключила със самата себе си — да не обръща внимание на пошлото съдържание заради удоволствието от работата с деца, започваше да се проваля.
Но макар болките да не я навестяваха, не можеше да забрави нито за тях, нито за направеното онзи ден откритие. Сподели го с новия си лекар, както и с медицинския екип на шоуто, и всички я успокоиха, че главоболие в мрежата не е нещо необичайно. Изглежда, бяха забравили, че само преди няколко седмици именно те и правиха контролен преглед за тумор в мозъка. Щом е открила тази зависимост, казаха те, може само да е доволна, че причината е толкова лесноотстранима. Просто не бива да прекарва прекалено дълго в мрежата и сериозно да се замисли за почивка за известно време.
Подтекстът бе ясен: „Вече си малко старичка, а, Олга? Този конвейер «Чичо Джингъл» с всичките му премятания, песни и изтощително преиграване е за млад човек. Няма ли да е по-добре за теб, ако ги оставиш на някой друг?“
При други обстоятелства не би умувала много-много. Но тези главоболия не бяха нормални, както не беше нормален и изпъкналият пищял на Разчленяемия Кен.
Олга стана и се затътри към кухнята, без да обръща внимание на игличките по цялото си тяло от четиричасовия престой на стола. Покупките си стояха в чантата на бюфета. Миша, който много държеше на стриктното спазване на реда, чакаше в краката й. Тя въздъхна и изпразни пакета в купичката му.
Щом и лекари не й вярваха, какво можеше да направи? Естествено, обади се на този-онзи, обърна се и към други медицински (или свързани с медицината) специалисти, както и към Гилдията на интерактивните изпълнители. Помоли Роланд Макданиъл да поразпита пенсионирани колеги, дали им се е случвало нещо подобно. Дори наруши собственото си правило да не използва мрежата в свободното си време, за да се запознае със статии и монографии относно свързани с мрежата заболявания. Един симпатичен млад невробиолог от университета „Макгил“ се отзова на въпросите й и изпрати списък с хипотези от най-различни научни области, които биха могли да имат някаква връзка с нейния проблем. Но до този момент всичко бе безрезултатно.