Магьосникът Куестър Тюс

— Господин следовател? Разпоредено ли е на вашите хора да доведат господин Ард Ри тук, щом пристигне? — Мартин изчака, докато другият кимна утвърдително и отново се върна към бележките си. Уилсън се отдръпна до вратата на съдебната зала и остана там. Уилъфби мина покрай реда и приближи до Бен, като се приведе към него.

— Може би все пак ще промените решението си да не давате медальона, господин Холидей — прошепна му той така, сякаш според него Бен трябва да разбере, че това е най-доброто за всички заинтересовани страни.

Бен го изгледа с такъв поглед, който го накара да се отдръпне на мига. Той чу шепота на Уилоу в ухото си.

— Не… им давай медальона си, Бен — по гласа й се чувстваше, че е толкова отслабнала, че гърлото на Бен се сви. — Ако се наложи, остави ме — продължи тя. — Обещай ми, че ще направиш така.

— И мен, Ваше Величество — каза Абърнати, като се наведе по-близо. — Каквото и да стане с нас, поне ти трябва да се върнеш в Отвъдната земя.

Бен затвори очи. Възможно бе да се изправи пред такъв избор. Медальонът отново бе в него. Ако е сам, несъмнено ще намери начин да се измъкне. Но това значеше да изостави приятелите си, а той нямаше намерение да направи това, каквото и да се случеше. Майлс сигурно щеше да се оправи, но Уилоу не можеше да издържи дори и нощта. Ами какво можеше да стане с Абърнати? Той поклати глава. Трябваше да има някакъв друг начин да се избавят.

Майлс се наведе към него.

— Най-добре е да помислиш да скриеш някак си този медальон, Док. Поне за през нощта. Можеш да се върнеш за него утре. Не бива да допускаш да го открият в теб!

Бен нищо не отвърна. Не знаеше какво да каже. Добро утро, избор номер две. Знаеше добре, че Майлс е прав, но знаеше също така, че не желае по никакъв начин да се разделя отново с медальона си по каквато и да било причина. На два пъти досега го бе губил — първия път, когато Мийкс го бе подвел да мисли, че му го е дал, без да му го бе давал, и втория път, когато го бе дал на Абърнати при злополучния опит на Куестър да го преобрази отново в човек. И в двата случая бе успял да си го върне, но само след като преодоля неимоверни затруднения. Нямаше желание да рискува за трети път. Медальонът се бе превърнал в същностна част от него самия, откакто за първи път премина в Отвъдната земя и въпреки че не можеше да си даде сметка как всъщност е станало, все пак разбираше, че не може повече да съществува без него. На него дължеше магическата сила, която го правеше крал. Той му даваше власт над Паладин. И, колкото и да не искаше да си го признае, с него бе свързана истинската му самоличност.

Седеше в притъмнялата съдебна зала и се замисли за медальона и за всичко онова, в което се бе превърнал, откакто му беше даден. Загледа се в обстановката на съдебната зала — символ на някогашния му живот като член на съда, отломък от онзи човек, който беше на времето и си помисли колко се бе променил от тогава. Демократът бе отстъпил на монарха. Преди постигаше желаното по пътя на опита и грешките, сега — по пътя на битките. Преди съдеше заедно със своите колеги, сега трябваше да съди сам. Сега законът бе в негови ръце. И всичко това бе станало благодарение на това, че притежаваше медальона. Той опипа с ръка предната част на туниката си и се усмихна иронично. Може би наистина външната страна на живота му се бе променила, но дали това не беше просто замяна на едни декори с други?