Магьосникът Куестър Тюс

Той направи поредица от много сложни движения и тихо заговори. От пръстите му политна златен прашец, който се посипа по Майкъл Ард Ри. Принцът на Отвъдната земя в изгнание се отдръпна назад, после се вцепени и очите му сякаш зърнаха нещо много далечно, нещо, което никой друг не можеше да види. Той се отпусна и на лицето му се изписа странна смесица от ужас и прояснение.

Куестър се обърна и тръгна обратно между редовете.

— Трябваше да го сторя много отдавна — промълви той. — Проста, но много добра магия. Достатъчно е силна, за да бъде трайна дори и в този варварски свят на неверници.

Той се спря за миг, когато стигна при Абърнати и Елизабет и сложи възлестите си ръце на раменете на момиченцето.

— Съжалявам, Елизабет, но Абърнати е прав. Ти не можеш да дойдеш с нас. Твоето място е тук, тук е твоят баща, твоите приятели. Това е твоята родина, а не Отвъдната земя. А то не е случайно, както не е случайно нищо, което ни се случва в живота. Не твърдя, че разбирам напълно защо е така, но все пак по нещичко разбирам. Ти вярваш в магията, нали? Е, това е донякъде причината да бъдеш тук. Всеки един свят се нуждае от някой, който вярва в магията — за да не бъде тя забравена напълно.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Нали ще направиш, каквото можеш?

Той продължи да върви между редовете и стигна до Бен.

— Не се тревожете, Ваше Величество. Тя няма да има повече проблеми с Майкъл Ард Ри, уверявам ви.

— Откъде знаеш? — попита Бен. — Какво му направи? Но магьосникът вече бе излязъл и се качваше върху дракона.

— По-късно ще ви обясня, Ваше Величество. А сега наистина трябва да тръгваме. На минутата.

Той махна с ръка към тях и Бен видя, че стената от зеленина бе започнала да се разпада. Само след минути, входът щеше да бъде отворен.

— Измъквайте се от тук, Док! — промълви Майлс. — Всичко добро!

Бен задържа ръката му за миг, после я пусна и понесе Уилоу през разхвърляната зала до отвора в стената, където чакаше Страбон. Драконът изгледа Бен злобно, просъска и му показа всичките си зъби.

— Качвай се на гърба ми, Бен Холидей — подкани го той заплашително. — Може това да е последният ти шанс.

— Страбон. Никога не бих повярвал — удивляваше се Бен.

— Не ме интересува какво вярваш — изръмжа драконът. — Стига си ми губил времето!

Бен прегърна Уилоу плътно до себе си и започна да се изкачва.

— Куестър сигурно е направил малко чудо, за да… — той прекъсна думите си, когато чу бръмченето на приближаващите хеликоптери. Шумът от моторите им разтърсваше нощта.

Страбон сви ъгълчетата на устата си.

— Какво чувам? — просъска той.

— Тревога — отвърна Бен и бързо се настани зад Куестър. Уилоу отвори за малко очи, после пак ги затвори. Той прегърна раменете й и я притисна по-плътно до себе си. — Побързай, Абърнати! Елизабет отново прегръщаше кучето. — Все още ми се ще да дойда с теб! — промълви тя пламенно. — Още ми се иска! Останалите го викаха. Той беше изминал половината път до разбитата врата на галерията, за се присъедини към тях, когато чу вика на Елизабет: