Магьосникът Куестър Тюс

И наистина смяташе да бъде готов за всякакви въпроси. Щеше да се върне в Отвъдната земя и ако е нужно обратно и да реши всичко веднъж завинаги. Вече бе решил, че няма да остави Майкъл Ард Ри да се скита на свобода в неговия свят.

Ала Уилсън вече клатеше глава отрицателно.

— Съжалявам, господин Холидей, но не мога да направя това. Сигурно, ако зависеше от мен, щях да приема.

Но заповедта за задържането ви идва от Централната следствена служба. Не мога да ви пусна без тяхното изрично разпореждане. Вие сте адвокат и ще ме разберете.

Бен кимна безмълвно. Да, разбираше. Майкъл Ард Ри бе задвижил някои политически връзки. Това трябваше да се очаква. Той все пак поблагодари на Уилсън и се върна в канцеларията, като затвори вратата подире си.

Отново седна до Уилоу и тя се сгуши до него.

— Е, все пак направи опит, Док — промълви Майлс. Уилоу вдигна глава от рамото му и прошепна:

— Не се тревожи, Бен. Всичко ще се оправи.

Но той не можеше да не се тревожи. Безпокоеше го това, че времето летеше, че всички изходи за измъкване от тази ситуация постепенно се затваряха и той нищо не можеше да направи.

Двайсет минути по-късно продължаваше да бъде все така угрижен, когато на вратата леко се почука и се появи млад мъж в безупречен костюм и куфарче в ръка. Той каза през рамо няколко думи на Уилсън и влезе. Ето я, кавалерията пристига, каза си Бен. Младият мъж се спря на вратата. Не беше подготвен да види онова, което го посрещна.

— Кой е господин Бенет? — попита той, като изгледа колебливо скелета, горилата, рунтавото куче и пребледнялата девойка в зелено, пред които се бе озовал. Майлс му подаде ръка и младият мъж се ръкува с него.

— Аз съм Лойд Уилъфби, господин Бенет, от кантората Сак, Соул и Макуин. Господин Сак ми се обади и ми поръча да дойда.

— Много ви благодаря, господин Уилъфби — каза Майлс и представи и останалите. Бен се ръкува с него. Абърнати и Уилоу само го погледнаха и той отвърна на погледите им. Бен си помисли, че е прекалено млад — а това означава и прекалено неопитен. По начина, по който ги гледаше, можеше да се досети човек, че си мисли същото, което и началникът на следствената служба си мислеше до преди малко.

Уилъфби остави куфарчето си на бюрото на Уилсън и нервно потри ръце.

— А сега, да видим, какъв е проблемът?

— Много е прост — зае се да обясни Бен. — Задържани сме по фалшиво обвинение в кражба — направено от господин Ард Ри. Този човек явно има влияние в централната адвокатура, защото от там са заповядали за нашето задържане. Ние искаме веднага да бъдем освободени и да не ни занимават с този случай тъкмо сега. Уилоу е много зле и трябва да иде да спи.

— Да, така и разбрах, че е отправено обвинение в кражба — каза Уилъфби с нарастващо безпокойство. — За някакъв медальон ли ставаше дума? Какво можете да ми кажете по този въпрос?

— Мога да кажа, че имам такъв медальон, но че той е мой — отвърна Бен, защото нямаше смисъл да се преструва. — Господин Ард Ри няма никакво основание да ме обвинява, че съм го откраднал.