Магьосникът Куестър Тюс

Той отново се облегна назад и започна да мести поглед от скелета към горилата, рунтавото куче, пребледнялата дама в зелено и обратно. Никой още не си беше махнал костюма, само Бен беше свалил маската на смъртта от лицето си, а Майлс най-сетне бе успял да си измъкне главата от костюма на горилата. Всички седяха в пустата и празна канцелария на следствената служба, където ги бе оставила вашингтонската щатска полиция преди близо час и изглеждаха така, сякаш са готови на всичко, за да постигнат компромис. Уилсън продължаваше изпитателно да ги гледа и Бен можеше съвсем точно да отгатне какво си мислеше.

Началникът се прокашля и сведе поглед над някакви бумаги пред себе си.

— Ами онзи кучешки костюм на задната седалка…?

— Беше излишен. Не ставаше — Бен се наведе напред. — Вече говорихме за това. Ако имате обвинение, направете го и толкоз. Вече видяхте служебните ни документи, господин началнико. Двамата с господин Бенет сме юристи и сме подготвени да защитим и себе си, и нашите приятели, в случай на нужда. Но вече става прекалено досадно да висим тук. Имате ли да питате още нещо?

Уилсън се поусмихна.

— Донякъде. Дали господин Абърнати не би се чувствал по-удобно, ако си свали маската?

— Не, няма да се чувства по-удобно — сряза го Бен ядосано, като хвърли през рамо поглед на Абърнати. — Доста трудно я поставихме, уверявам ви. А продължаваме да се надяваме, че ще участваме в това празненство, господин началник. Можем да ви отделим още пет минути. Така или иначе, ще ви се наложи да формулирате обвинението си.

Блъфираше, но все едно, нещо трябваше да се направи, за да се тласнат нещата в някаква посока. Още не беше съвсем наясно, какво знае Уилсън и какво ги заплашва. Началникът ги увери, че става дума за известно недоразумение, за което се налага изясняване на някои обстоятелства. Но когато се стигна до това наистина да се изяснят обстоятелствата, те като че ли започнаха да се въртят в омагьосан кръг.

Уилоу седеше до него, почти изпаднала в транс. Беше полу-притворила очи и едва дишаше. Уилсън я наблюдаваше с все по-голяма подозрителност. Бен обясни на началника, че времето й влияе зле, но видя, че той не му вярва. Уилсън бе убеден, че е взела наркотици.

— Вашата приятелка май не се чувства никак добре, господин Холидей — каза началникът, сякаш четеше мислите на Бен. — Не би ли предпочела да полегне?

— Не искам да те оставя сам, Бен — промълви Уилоу и едва поотвори очи, след което отново ги затвори.

Уилсън се поколеба, но накрая само сви рамене. Бен премести стола си до Уилоу и обгърна с ръка раменете й, като се опитваше да изглежда така, все едно че я успокоява, а не че я държи да не падне. Тя се отпусна отслабнала на него.