Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Това отхвърляне на научния наивизъм обаче като че го слагаше в лагера на философския идеализъм — Беркли, Хюм, Кант, фихте, Шелинг, Хегел, Брадли, Босанке — чудесна компания, логични до последната буква, но толкова труднозащитими с езика на „здравия разум“, че в неговата защита на качеството му се струваха по-скоро бреме, отколкото подкрепа. Твърдението, че светът е изцяло дух, може да е устойчива логическа постановка, но положително не е устойчива реторически. Беше малко нещо досадна и трудна като тема за съчинение за студенти от първи курс. Прекалено „отвлечена“.
На този етап целият субективен рог на дилемата изглеждаше така обезкуражаващ, както и обективният. А аргументите на класическия формализъм, когато започна да ги разглежда, направиха нещата още по-лоши. Това бяха изключително силните аргументи, че не бива да се откликва на непосредствените емоционални импулси, без да се вземе предвид цялостният рационален контекст.
На децата се казва: „Не си харчете всичките пари за дъвка (непосредствен емоционален импулс), защото ще искате да ги похарчите за нещо друго по-късно (цялостният контекст).“ На възрастните се казва: „Тая фабрика за хартия може да мирише ужасно даже и при най-съвършените контрамерки (непосредствени емоции), но без нея цялата икономика на града ще рухне (цялостният контекст)“. От гледна точка на по-раншното ни разделение се казваше следното: „Не основавайте решенията си върху непосредствения романтичен порив, без да вземете предвид класическия скрит смисъл.“ С това, общо взето, бе готов да се съгласи.
Онова, което класическите формалисти искаха да кажат с възражението: „качество е онова, което просто харесваме“, бе, че това субективно, недефинирано качество, което преподаваше, бе просто романтично непосредствено харесване. Оценяването чрез гласуване в час на някое съчинение можеше да определи дали то се харесва, дали притежава привлекателност; добре, но беше ли това качество? Беше ли качеството нещо, което човек „просто забелязва“, или може би е нещо, скрито по-дълбоко, така че изобщо да не може да се забележи веднага, а само след дълго време?
Колкото повече изследваше тия доводи, толкова по-опасни изглеждаха. Май че те можеха да провалят цялата му теза.
Онова, което ги правеше тъй застрашителни, бе, че те сякаш водеха към отговор на въпроса, възниквал толкова често в час и на който всеки път трябваше да отговаря малко казуистично. Това бе въпросът: „Щом всеки знае какво е качество, защо съществуват такива разногласия?“
Неговият казуистичен отговор бе, че макар чистото качество да е едно и също за всички, обектите, за които хората казват, че то им е присъщо, са различни за различните личности. Докато качеството оставаше недефинирано, нямаше как да се обори това, но той знаеше и знаеше, че студентите знаят, че цялата работа мирише малко на гнило. Всъщност това не бе отговор на въпроса.
Сега се появи алтернативно обяснение: хората не са единодушни по въпроса за качеството, понеже някои се осланят само на непосредствените си емоции, а други използуват цялостните си знания. Убеден бе, че при допитване до преподавателите по английски това последно твърдение, което укрепваше авторитета им, би срещнало единодушно съгласие.
Но такова твърдение бе напълно разстройващо. Вместо едно-единствено универсално качество, сега се появяваха две — романтично, просто видяно, което разбираха студентите, и класическо, с оглед цялостните знания, което разбираха преподавателите. Едното — „хип“, другото — „квадратно“. „Квадратността“ не е отсъствие на качество; тя е класическо качество. „Хип“ или „груви“ не е просто присъствие на качество, то е самото романтично качество. Разделението между двойката „хип-квадратност“ си съществуваше, но сега не изглеждаше, че качеството минава изцяло от едната страна на разделителната линия. Неговото просто, чисто, чудесно, недефинирано качество започваше да става сложно.
Този обрат на нещата никак не му харесваше. Разделителният термин, който щеше да обедини класическия и романтичния начин на разглеждане на нещата, сам се бе разделил на две части и вече не бе в състояние да обедини каквото и било. Беше го хванала аналитическата месомелачка. Скалпелът на двойката субективност/обективност бе разрязал качеството на две и го бе унищожил като работна концепция. Ако искаше да го спаси, не можеше да остави този скалпел да се добере до него.
И наистина качеството, за което той говореше, не бе класическо или романтично. То бе над двете. И, Боже мой, то не бе и субективно или обективно, то бе над тези две категории. Всъщност цялата тая дилема на субективно/обективно, дух/материя във връзка с качеството бе нечестна. Взаимоотношението дух/материя е една въпросителна, надживяла столетия. Те просто я нахлузваха върху проблемите на качеството, за да се пренесат на същата плоскост. Как би могъл да каже дали качеството е дух или материя, когато нямаше логическа яснота по въпроса какво е дух и какво е материя преди всичко?