Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Вчерашният ден е за него нещо отдавна минало. Подавам му сирене и соленки.
— За какво мислиш непрекъснато? — пита той.
— За хиляди неща — отвръщам аз.
— Какви?
— Повечето от тях не означават нищо за теб.
— Кои например?
— Като например защо съм ти казал, че ще се срещнем на върха на планината.
— О! — казва той и свежда поглед.
— Каза, че съм говорел като пиян.
— Не, не като пиян — отвръща той, все още свел поглед. Начинът, по който избягва да ме погледне, ме кара отново да си помисля дали казва истината.
— А как тогава?
Не отговаря.
— Как тогава, Крис?
— Просто особено.
— Как?
— Ами… не знам! — поглежда към мен и в очите му има страх. — Както много отдавна — казва и свежда поглед.
— Кога?
— Когато живеехме тук.
Сдържам се, за да не забележи промяна в изражението ми, после внимателно се изправям, отивам от другата страна и методично обръщам чорапите върху скалата. Те отдавна са изсъхнали. Когато се връщам с тях, виждам, че погледът му е още прикован върху мен. Казвам небрежно:
— Не знаех, че съм говорел особено.
Не отговаря.
Обувам си чорапите и обувките.
— Жаден съм — обажда се Крис.
— Няма да има нужда да се спускаме много надолу, за да намерим вода — казвам аз, като се изправям. Гледам известно време снега, после добавям: — Готов ли си за тръгване?
Той кимва и слагаме раниците.
Докато обхождаме върха към края на един сипей, чуваме нов тропот от свличащи се камъни, много по-силен от първия, който бях чул преди малко. Гледам нагоре да видя откъде идва. Отново нищо.
— Какво бе това? — пита Крис.
— Свлачище.
И двамата оставаме неподвижни известно време и слушаме. Крис пита:
— Има ли някой горе?
— Не, мисля, че просто снегът се топи и освобождава замръзнали камъни. Когато е много топло, както сега, в ранно лято, често стават малки свличания. Понякога и големи. Това е неизбежно при изветрянето на планината.
— Не знаех, че планините се износват.
— Не се износват, а изветрят. Ерозират. Стават заоблени и кротки. Тази още не е изветрена.
Навсякъде наоколо освен нагоре склоновете са застлани с черно-зеленото на гората. В далечината гората прилича на кадифе.
Аз се обаждам:
— Гледаш тези планини сега и ти се струват така неизменни и мирни, но те се променят през цялото време и промените не винаги са спокойни. Отдолу, точно под нас, в тоя момент има сили, които могат да разломят цялата планина.
— Става ли някога?
— Какво да става?
— Да разломят цялата планина на парчета?
— Да — отговарям аз. После се сещам: — Недалеч от тук под милиони тонове скална маса лежат деветнадесет души. Всички се чудеха, че бяха само деветнадесет…
— Какво се е случило?
— Били просто туристи от източните щати, спрели да лагеруват. През нощта подземните сили се разразили и когато на другата сутрин спасителите видели какво е станало, само поклатили глава. Изобщо не се опитали да разкопават. Биха могли само да прокопаят стотици фута през каменопада, за да извадят тела, които след това ще трябва да се заравят отново. И ги оставили там. Те са там и сега.
— Откъде са разбрали, че са били деветнадесет?
— Съседи и роднини от родните им градове съобщили за изчезването им.
Крис гледа към върха на планината пред нас.
— Нямало ли е някакви признаци, по които да разберат?
— Не знам.
— Все си мисля, че трябва да е имало някакви признаци.
— Може и да е имало.
Вървим до мястото, където седловината, върху която се намираме, се вгъва и образува началото на клисура. Виждам, че можем да слезем по тази клисура и евентуално да намерим вода. Започвам да се спускам косо.
Нови камъни громолят над нас. Изведнъж се уплашвам.
— Крис — казвам.
— Какво?
— Знаеш ли какво си мисля?
— Не, какво?
— Мисля си, че ще бъде много разумно, ако оставим на мира тоя планински връх и се опитаме да го превземем някое друго лято.
Той помълчава. После пита:
— Защо?
— Имам лоши предчувствия.
Не казва нищо дълго време. Най-подир се обажда:
— Какви например?
— Ами просто си мисля, че може да ни хване буря, да стъпим на свлачище или нещо такова и тогава наистина ще изпаднем в беда.
Отново тишина. Поглеждам го и виждам истинско разочарование, изписано на лицето му. Мисля, че той разбира, че не казвам всичко.
— Защо не помислиш по тоя въпрос — казвам — и после, като стигнем до вода и се нахраним, ще решим.
Продължаваме да се спускаме.
— Съгласен?
Най-накрая той казва „съгласен“ с безизразен глас.
Спускането засега е лесно, но виждам, че скоро ще стане по-стръмно. Тук все още е открито и слънчево, но скоро пак ще бъдем между дървета.