Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Красиво! — крещя на Крис.

— Няма защо да викаш.

— О! — сещам се аз и се смея.

Когато човек е без каска, може да си говори с обикновен глас. След всички тия дни!

— Все пак е красиво — повтарям аз.

Има повече дървета, шубраци и дъбрави. Става по-топло. Крис се обляга на рамото ми, аз леко се извръщам и виждам, че се е изправил на стъпенките.

— Това е малко опасно — казвам му.

— Не е. Мога да преценя.

Вероятно може.

— Внимавай все пак.

След малко, когато се врязваме в един остър завой под няколко надвиснали дървета, той казва „ох“, след малко „ах“ и после „у-у-у“. Някои клони висят така ниско над пътя, че могат да го пернат по главата, ако не внимава.

— Какво има? — Питам аз.

— Толкова е различно.

— Кое?

— Всичко. Досега изобщо не виждах нищо от раменете ти. През клоните на дърветата слънчевите лъчи изписват особени, красиви, фигури върху пътя. Пред очите ми бързо се редува ту тъмно, ту светло. Влизаме в един завой и после излизаме горе на открито под слънцето.

Това е истина. Никога не съм си давал сметка. През цялото време той е виждал само гърба ми.

— Какво виждаш сега?

— Всичко е по-друго.

Пак влизаме в горичка и той пита:

— Не те ли е страх?

— Не, свиква се.

След малко:

— Ще мога ли да имам мотоциклет, когато порасна?

— Ако се грижиш за него.

— Какво трябва да се прави?

— Много неща. Нали гледаш мене.

— Ще ми покажеш ли всичко?

— Разбира се.

— Трудно ли е?

— Не, ако имаш вярна нагласа. Трудното е да си изработиш вярна нагласа.