Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Ловкостта и бързината на Дризт смая дори и приятелите му, които не за пръв път го виждаха в битка. Закнафейн се втурна след жертвата си, но младият мрачен елф се бе изкачил до върха на стълбата и очакваше атаката му.
— Кой си ти? — с леденостуден глас повтори Дризт. — Какво си ти?
Неживото създание изръмжа и яростно се нахвърли срещу целта си. Дризт вече знаеше без всякакво съмнение, че това не е истинският Закнафейн и не изпусна пролуката, открила се в защитата на чудовището. Младият елф се върна в изходната си позиция, отблъсна един удар встрани и замахна към опонента си в мига, в който мина покрай него. Ятаганът разкъса изкусно изплетената митрилна ризница на неживия и се заби дълбоко в белия му дроб. Тази рана можеше да спре всеки смъртен.
Ала Зак не спря. Творението на матрона Малис не си поемаше дъх и не изпитваше болка. То се обърна към Дризт и се ухили толкова злобно, че ако матроната го бе видяла в този момент, щеше да скочи на крака и бурно да аплодира постъпката му.
Застанал на последното стъпало, Дризт зяпна в учудване. Виждаше страховитата и дори смъртоносна рана, която бе нанесъл, но Закнафейн, противно на всякаква логика, продължаваше да се приближава малко по малко, без дори да потръпне.
— Бягай — изкрещя Белвар от първото стъпало. Един великан се спусна към лукавия гном, но Трак се намеси и моментално разцепи с нокти главата на гиганта.
— Трябва да вървим — обърна се клюнестото изчадие към приятеля си свиърфнебъл.
Гласът на Трак беше толкова чист и ясен, че гномът се завъртя на пети и погледна в очите му. Ясно се виждаше, че в този миг същността на печ надделяваше най-силно в душата на клетото създание, откакто бе омагьосано.
— Скалите ме предупредиха, че илитидите се събират в замъка — обясни то, а лукавият гном не остана изненадан от факта, че Трак отново разговаряше с камъка. — Скоро ще излязат — продължи клюнестото изчадие, — и ще убият всеки роб, останал в пещерата.
Белвар не се усъмни в нито една от думите на Трак, но лоялността за него беше по-важна от собствената му безопасност.
— Не можем да оставим мрачния елф сам — през стиснати зъби промълви гномът.
Трак кимна в пълно съгласие и хукна да прогони приближилите се сиви джуджета.
— Бягай, мрачни елфе! Нямаме много време — извика Белвар.
Ала Дризт не чу приятеля си. Беше съсредоточил цялото си внимание върху настъпващия Повелител на меча — чудовището, взело самоличността на баща му. Закнафейн също не изпускаше от очи младия мрачен елф. От всички злини, сътворени от матрона Малис, за Дризт тази беше най-противната. Майка му бе успяла да се погаври с единственото същество, което някога го бе правило щастлив. Младият До’Урден вярваше, че баща му е мъртъв и само мисълта за това го караше да изпитва силна болка.
А сега Малис му бе причинила и това.
Дризт не можеше да понесе повече. Искаше да се бие, да победи това чудовище с цялото си сърце и душа. Неживото същество, създадено само за този единствен миг, желаеше същото.
Нито един от двамата опоненти не видя спускащия се от тавана илитид. Крадецът на мисли се приземи в другия край на каменната платформа, зад гърба на Закнафейн.
— Ела ми, чудовище на матрона Малис — изръмжа Дризт и удари ятаганите си един в друг. — Ела и усети елмазените ми остриета.
Неживото създание се спря на няколко стъпки от младия До’Урден и отново се ухили със злобната си усмивка. Мечовете се насочиха напред и Зак отново настъпи.
— Фиуу!
Вълната от ментална енергия повали и двамата. Зомбито остана незасегнато, ала Дризт беше улучен сериозно. Над съзнанието му се спусна мрак, клепачите му натежаха. Чу звука на падащите ятагани, но не можеше да направи нищо. Закнафейн изръмжа победоносно, удари мечовете си един в друг и пристъпи към поваления мрачен елф.
Белвар изкрещя в безсилен протест, но чудовищният рев на Трак беше много по-силен от вика на гнома и се открои ясно на фона на всички шумове в пещерата, превърнала се в бойно поле. Всички спомени от миналото му на печ, се върнаха в съзнанието на клюнестото изчадие при вида на обречения мрачен елф, превърнал се в негов приятел. Печът в душата на Трак се надигна с такава сила, каквато създанието усещаше за първи път от началото на живота си.
Закнафейн се втурна напред — тялото на безпомощната му жертва не беше далече — ала изведнъж се удари в една стена, която се появи сякаш от нищото. С ококорени очи, неживото създание отскочи назад, после задраска по скалата и дори я удари с юмрук, но каменната стена беше здрава и изглеждаше съвсем истинска. Тя бе отцепила пътя на Закнафейн и той не можеше да стигне нито до жертвата си, нито до каменните стълби.