Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— М-моля ви, у-у-убийте ме! — едва промълви той. Тръпки от ужас полазиха по гърбовете на двамата приятели, но те осъзнаха, че разбират желанието на гигантския печ.
Пета част
Дух
Духът. Той не може да бъде пречупен или отнет. Жертвата в прегръдките на отчаянието може би чувства точно обратното, а нейният господар със сигурност би искал да вярва, че е успял да пречупи духа на слугата си. Но в интерес на истината, той винаги остава жив — понякога заровен, но никога премахнат напълно.
Това е грешката при Зин-карла и опасността при подобно съживяване. Доколкото успях да разбера, според върховните жрици това е най-ценният дар на Кралицата на Паяците — божеството, което управлява живота на мрачните елфи. Но аз не мисля, че е така. Смятам, че Зин-карла трябва да бъде наричан най-голямата лъжа на Лот.
Физическата сила и уменията на тялото не могат да бъдат разделени от съзнанието и волята, от чувствата на сърцето. Те представляват едно неразделно цяло — същността на всяко създание. В хармонията на тялото, съзнанието и душата можем да открием духа.
Колко ли тирани са се опитвали да го пречупят? Колко ли владетели са търсили начин да принизят подчинените си, да ги превърнат в примитивни, немислещи инструменти, носещи само блага и печалба? Отнемали са им любовта, вярата, опитвали са да убият душевността им.
Провалът е неизбежен. Трябва да вярвам в това.
Ако пламъчето на духа угасне, остава единствено смъртта — тираните не получават нищо повече от едно кралство, населено с живи трупове.
Но пламъчето на духа… То е издръжливо, неукротимо и винаги готово за борба. Поне в някой трябва да продължи да гори, за да отмъсти на потисниците.
Но къде, тогава, беше Закнафейн, моят баща, когато започна да ме преследва с една-единствена цел — да ме убие? Къде бях аз, в самотните години, прекарани из дивата пустош на Подземния мрак, когато този ловец, в който се превърнах, помрачи сърцето ми и контролираше ятаганите ми против собствената ми воля?
Осъзнах — били сме сами; заровени, но не мъртви.
Духът. Тази дума на всеки език в Забравените царства, на всяко място и по всяко време, звучи уверено, пропита със сила и решителност. В тази дума се крие твърдостта на героя, издръжливостта на майката и най-силното оръжие на бедния.
Духът не може да бъде пречупен, не може да бъде отнет.
В това трябва да вярвам.