Изгнание

— Не — прекъсна го елфът, припомнил си колко малко бе засегнат самият той, макар че не беше далеч от илитида, когато бе посегнал да си вземе ятаганите. Тогава беше обсебен от другата си същност, от онази тъмна, маниакална негова страна, от която така отчаяно се опитваше да избяга — менталната атака на илитида изобщо не бе засегнала ловеца. — Въобще не се лъжеш — увери приятеля си Дризт. — Гневът може да ги победи или поне да забави ефекта на атаките им.

— Тогава, да се разгневим! — изръмжа Белвар и даде знак на Гуенивар да тръгва.

Дризт отново подхвана приятеля си под рамото и кимна в съгласие с предложението му. Мрачният елф обаче осъзнаваше, че слепият гняв, за който говореше Белвар, не можеше да се предизвика умишлено. Инстинктивният страх и яростта може би сразяваха илитидите, но от собствения си опит с раздвоената си същност Дризт знаеше, че тези емоции се пораждат единствено от отчаяние и паника.

Тримата приятели минаха през още няколко коридора, през една огромна празна стая и накрая се спуснаха по един тунел. Куцащият гном забавяше придвижването им и те скоро дочуха тежки стъпки, приближаващи се отзад.

— Стъпва тежко за илитид — отбеляза Дризт и хвърли поглед през рамо.

— Роби — заключи Белвар.

Фиуу! Ментална атака прозвуча зад тях. Фиуу! Фиуу! Звуците ги достигнаха, последвани от няколко тупвания и стенания.

— Отново роби — мрачно промълви Дризт.

Отново се чуха стъпки, но този път сякаш малко по-леки и провлачени.

— По-бързо! — изкрещя Дризт и Белвар не се нуждаеше от втора покана.

Те побягнаха напред, благодарни за всеки завой и разклонение в коридора — опасяваха се, че илитидите ги следват плътно, едва на няколко крачки.

Тримата приятели се озоваха в обширна зала с висок таван. Видяха няколко възможни изхода, но един от тях, с две железни врати, прикова вниманието им. От портата ги делеше желязна спираловидна стълба, а сравнително ниско над главите им беше построен балкон, на който се мержелееше фигурата на един крадец на мисли.

— Ще ни препречи пътя — каза Белвар.

Стъпките се приближаваха. Гномът погледна с любопитство назад към чакащия илитид, когато съзря широко усмихнатия мрачен елф. Възрастният свиърфнебъл също се усмихна.

С три големи отскока Гуенивар изкачи спираловидната стълба. Илитидът побърза да се изпари от балкона и да се скрие в сенките на съседните коридори. Пантерата не го последва, но остана да бди над Дризт и Белвар.

Двамата приятели й благодариха пътьом, но въодушевлението им се изпари, когато достигнаха железните врати. Дризт ги бутна здраво, ала те не помръднаха.

— Заключени са! — извика той.

— Но не за дълго! — изръмжа Белвар. Магията в митрилните ръце на гнома беше изгубила силата си, но въпреки това той се понесе напред и заблъска по металните врати.

Мрачният елф се приближи отзад, за да пази гърба на приятеля си — всеки момент очакваше илитидите да нахлуят в залата.

— Побързай, Белвар! — помоли го елфът.