Изгнание

Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.

— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?

— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.

Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.

В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.

Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.

Към него се приближаваше Дризт. След толкова чакане, мигът на удовлетворението, мигът на отмъщението най-накрая беше настъпил!

— Повелителю на меча! — извика младият До’Урден и с лека стъпка побърза да застане до баща си. Сърцето му преливаше от радост, без дори да подозира какво се бе случило със Зак.

Когато Дризт се приближи до него, усети, че нещо в мрачния елф не е както преди. Дали странният блясък в очите му го бе накарал да забави крачка, или пък това, че не бе отвърнал на веселия му поздрав?

Миг по-късно мечът на Закнафейн се насочи към младия До’Урден.

Дризт някак успя да вдигне ятагана си и да парира удара, преди да се е оказал фатален. Объркан, мрачният елф се опита да си внуши, че Закнафейн просто не е могъл да го познае.

— Татко! — изкрещя той. — Аз съм, Дризт!

Неживият не реагира. Единият му меч се гмурна напред, вторият описа широка дъга и започна да се спуска към жертвата, изведнъж обаче, рязко промени посоката си и се насочи право към лицето на Дризт.

Младият елф замахна отдолу с единия ятаган със силата и бързината на опонента си, за да парира движението на първия меч, а с другия замахна встрани, за да отклони второто острие на неживото създание.

— Кой си ти? — с отчаяна ярост попита Дризт.

Върху него започнаха да се сипят удар след удар.

Мрачният елф се бранеше като обезумял, за да отклони смъртоносните оръжия.

Изведнъж Закнафейн се втурна напред и с едно завъртане на меча си успя да задържи ятаганите на сина си от една и съща страна.

Вторият меч на зомбито се спусна застрашително към сърцето на Дризт, към мястото, което елфът вече не можеше да защити с едно умело париране.

На най-ниското ниво на пещерата, в основата на стълбата, Белвар и Трак извикаха от уплаха, мислейки, че с приятеля им е свършено.

Ала триумфът на Закнафейн беше прекъснат изведнъж, нарушен от животинските инстинкти на ловеца. Дризт подскочи право към острието, изведнъж обаче се завъртя и се сниши под смъртоносния меч на неживия. Оръжието го закачи под челюстта и остави болезнена, дълбока рана. Младият мрачен елф с нищо не показа, че е ранен; той отново се изправи и, въпреки наклона на стълбата, успя да възвърне стабилната си позиция. Когато Дризт отново се сблъска с измамника, двойник на баща му, в лилавите очи на младия До’Урден пламна необуздана ярост.