Изгнание

Двамата приятели не видяха пантерата сред множеството илитиди, но усетиха учудването им миг преди да зърнат издайническата черна мъгла, виеща се около статуетката.

Илитидите се скупчиха заедно и се насочиха към гнома и мрачния елф.

— Затвори другата врата! — изкрещя Белвар. Дризт грабна фигурката и се затича към нея.

Железните порти се затръшнаха и елфът спусна резето на мястото му. Няколко от металните пластини, които го придържаха, се бяха счупили от неистовите удари на гнома, а и самото то беше пукнато, но Дризт успя да го нагласи поне така, че да забави илитидите.

— Другите роби са в капан — отбеляза Дризт.

— Най-вече гоблини и сиви джуджета — отвърна Белвар.

— Ами Трак?

Белвар разпери безпомощно ръце.

— Жал ми е за всички тях — промълви Дризт, искрено ужасен от участта, която ги бе сполетяла. — Нищо на този свят не е толкова ужасно, колкото менталните атаки на крадците на мисли.

— Уви, мрачни елфе — прошепна гномът.

Илитидите заблъскаха по вратите, но Дризт ги затисна с цялата си тежест и се опита ги залости още по-добре.

— Накъде ще тръгнем? — попита зад гърба му гномът.

Дризт се обърна, огледа дългата и тясна пещера и разбра какво тревожеше приятелят му. Виждаха се множество изходи, но всичките бяха преградени от група изплашени роби и илитиди.

Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.

— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.

Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.

— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!

— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.

С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.

Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.

— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.

— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.

Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.

— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.

— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!

Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.

Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.

На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.