Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Разумът на Дризт отричаше, че е възможно Зак да се е обърнал срещу него, но сърцето му подсказваше, че там, в пещерата, се бе сражавал именно с баща си.
— Какво стана? — след дълга пауза попита Дризт.
Белвар го погледна объркан.
— Битката… — поясни елфът. — Спомням си само илитида и нищо друго.
Гномът сви рамене и погледна към Трак.
— Питай него — промълви той. — Между теб и враговете ти се издигна огромна стена, но как стана това — идея си нямам.
Клюнестото изчадие дочу разговора и отиде при приятелите си.
— Аз я издигнах — с ясен глас отвърна то.
— Със силата си на печ? — попита Белвар. Лукавият гном беше чувал за великолепните умения на тези създания, но не знаеше нищо повече, за да си обясни какво точно бе направил гигантският печ.
— Ние сме миролюбива раса — започна Трак, осъзнавайки, че това може би е последният му шанс да разкаже на приятелите си историята на своя народ. За първи път, откакто бе омагьосан, съзнанието му на печ бе останало ясно за толкова дълго, но вече започваше да чувства как примитивните инстинкти на клюнестото изчадие се прокрадват в душата му. — Единственото ни желание и нужда е да обработваме камъка. Той е нашето призвание и нашата най-силна любов. Постигаме симбиоза със земята и тя ни дава сили. Скалите ни говорят и ни помагат в трудностите.
Дризт с кисела физиономия погледна към Белвар.
— Като онзи земен дух, който ми беше изпратил.
Белвар се засмя смутено.
— Не — сериозно промълви Трак, решил да разкаже историята си докрай. — Лукавите гномове също могат да призовават силите на земята, но отношенията им с нея са по-различни. Обичта на свиърфнеблите към земята е просто израз и проява на тяхното щастие — Трак се загледа в близката каменна скала. — Ние, печ, ние сме братя на земята. Тя ни помага и ние й помагаме, без да искаме нещо в замяна.
— Говориш за земята, сякаш е живо същество — отбеляза Дризт, но не със сарказъм, а от чисто любопитство.
— Така е, мрачни елфе — отвърна Белвар и се опита да си представи как е изглеждал Трак, преди да срещне магьосника, — за тези, които могат да чуят гласа й.
Огромната човка на Трак закима в съгласие.
— Свиърфнеблите чуват далечния шепот на земята. Ние, печ, разговаряме с нея.
Дризт не можеше да си представи как би станало това. Знаеше, че приятелят му не лъже, но мрачните елфи, за разлика от повечето раси в Подземния мрак, бяха лишени от всякаква връзка със скалите. И все пак, ако се нуждаеше от доказателства, които да подкрепят думите на Белвар и Трак, елфът винаги можеше да си припомни битката със земния дух или да си представи стената, появила се от нищото в пещерата на илитидите и препречила пътя на враговете му.
— Какво ти казват камъните сега? — попита Дризт. — Дали сме се отдалечили, от неприятелите?
Трак се приближи към близката скала и долепи ухо до нея.
— Думите станаха неясни… — с печален глас промълви той. Приятелите му разбраха какво имаше предвид едрият печ. Не земята говореше неразбираемо, просто слухът на Трак се променяше. Същността на клюнестото изчадие бе започнала да се връща.
— Не чувам преследвачи — продължи то, — но не съм сигурен, не знам дали да вярвам на ушите си.
Трак изведнъж изръмжа, завъртя се и се върна в дъното на пещерната ниша.
— Какво има? — осмели се да го попита Белвар, макар че и сам се досещаше.
— Пропадам… — отвърна Трак. Гласът му отново беше станал дрезгав и сух. — В пещерата на илитидите бях печ, повече печ от когато и да било. Бях печ в истинския смисъл на думата. Бях земята…
Белвар и Дризт не разбраха думите на приятеля си.
— Ст-стената — опита се да обясни Трак. — Да издигнеш такава скала — само г-група старейшини могат да сторят това и то след дълги и прецизни ритуали.
Клюнестото изчадие млъкна и яростно разтърси глава, сякаш за да прогони настъпващата в душата му чудовищна същност. Заби огромния си нокът в скалата и се насили да продължи:
— Е, все пак го направих. Превърнах се в камъка и просто повдигнах ръка, за да попреча на враговете на Дризт!
— А сега този печ те напуска — каза меко мрачният елф. — Същността му се изплъзва от душата ти и остава заровена дълбоко под инстинктите на клюнестото изчадие.
Трак погледна встрани и отново заби нокът в каменната стена. Нещо в това движение го успокояваше и той го повтори отново и отново, ритмично тупкаше по скалата, сякаш за да запази поне частица от миналото си.
Дризт и Белвар излязоха от малката ниша, за да оставят сам клетия си приятел. Малко по-късно тупкането престана и Трак подаде глава навън. Огромните му, птицеподобни очи бяха изпълнени с мъка.