Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Изви се леко на една страна, така че да не е с лице към ужасяващото същество и заби коляно в слабините му. По разхлабената хватка на илитида и по разширените му млечнобели очи, Дризт разбра, че предположението му е било правилно и още два пъти заби коляното си в слабините на крадеца на мисли.
Елфът напрегна всичките си сили, за да се освободи от хватката на илитида, ала не успя. Пипалата упорито продължаваха разходката си по лицето му, промъквайки се към мозъка. Експлозии от изгаряща болка пронизаха съществото на Дризт и той едва не припадна. Главата му клюмна безжизнено върху гърдите, но ловецът не се предаде.
Когато Дризт вдигна лилавите си очи нагоре, в тях горяха пламъци, спускащи се като проклятие върху илитида. Ловецът сграбчи пипалата на чудовището и бясно ги изтръгна, дърпайки ги право надолу, за да наведе главата му.
Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия, но ъгълът не беше точен и не успя да попречи на ловеца. С едната си ръка Дризт държеше пипалата, с другата яростно нанасяше удар след удар по меката глава на чудовището със силата на митрилен чук.
Огромни синини покриха месестата кожа на илитида, едното му око подпухна и се затвори. Обезумелият илитид се бореше отчаяно — тресеше се, размахваше ръце, но ловецът сякаш не забелязваше нищо. Той продължаваше да удря главата на съществото, накрая го запрати на каменния под. Дризт изтръгна китката си от хватката на едно пипало, после продължи да го налага с юмруци, докато очите на илитида се затвориха завинаги.
Звук от метал накара елфът да се озърне. На пода, едва на няколко крачки от него, лежеше нещо познато, за което Дризт отдавна копнееше.
Доволен, че ятаганите са паднали близо до приятеля му, Белвар се устреми надолу по каменната стълба към най-близкия илитид. Чудовището се обърна и атакува. Белвар отвърна с рев — толкова яростен, че отчасти блокира зашеметяващия ефект — и се хвърли напред, посрещайки вълните ментална енергия. Макар и замаян от това нападение, гномът се блъсна в илитида и двамата се затъркаляха надолу по стълбата. Пометоха със себе си и едно друго чудовище, бързащо да се притече на помощ на сънародника си. Почти загубил почва под краката си, Белвар усещаше само едно: в плетеницата от ръце и крака нямаше такива на приятели. Митрилните ръце на гнома сечаха и удряха; накрая той успя да излезе от борбата и някак да се покатери на втория балкон, в търсене на друга стълба.
Буйният свиърфнебъл изчезна много преди двамата ранени илитида да са се съвзели достатъчно, за да го спрат.
Спускайки се към следващото ниво, гномът пресрещна изненадващо друг илитид и размаза месестата му глава в стената. Още дузина крадци на мисли се лутаха по целия балкон — охраняваха двете стълбища, водещи към най-долното помещение на кулата.
Белвар реши да заобиколи пазачите — подскочи първо към ръба на металните перила, после се спусна петнайсет фута надолу, към пода на последното ниво.
Когато посегна към оръжията си, към Дризт се изстреляха вълни от зашеметяваща ментална енергия. Съзнанието на ловеца, обаче, беше твърде примитивно за тази така сложна форма на мисловна атака, и мрачният елф успя да й устои. С едно светкавично движение Дризт измъкна един ятаган от ножницата си, завъртя се и замахна. Острието се спусна надолу и разцепи меката глава на крадеца на мисли.
Ловецът знаеше, че чудовището е вече мъртво, но извади ятагана си и отново, без особена причина, го заби в полуразрязаната глава на падащия илитид.
С двата ятагана в ръце, елфът хукна напред. От едното му острие капеше кръв, а другото копнееше да се потопи в още. Може би Дризт, или поне онази част от мрачния елф, която все още беше Дризт До’Урден, трябваше да потърси някакъв изход от тази стая, но ловецът жадуваше за още кръв. Той искаше да си отмъсти на мозъка, който го бе поробил.
Един вик спаси елфът, извади го от криволичещите дълбини на слепия, инстинктивен гняв:
— Дризт! — изкрещя Белвар и закуцука към приятеля си. — Помогни ми, мрачни елфе! Изкълчих си глезена при падането!
В този момент всякаква мисъл за отмъщение изчезна от съзнанието на Дризт До’Урден и той се спусна към приятеля си.
Ръка за ръка, двамата излязоха от кръглата стая. Малко по-късно Гуенивар, цялата хлъзгава и покрита със слуз и съсирена кръв, изскочи от централния мозък и се присъедини към тях.
— Изведи ни оттук — Дризт помоли пантерата и тя с охота поведе другарите си.
Тримата се заспускаха по криволичещите, грубо издълбани каменни коридори.
— Не са ги правили свиърфнебли — бързо отбеляза Белвар и смигна на приятеля си.