Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Къде вървиш, мутро мазна?! — изрева той, когато поредният минувач мина буквално през него. Тоест се опита да мине през него и в резултат на това го настъпи по крака, блъсна го и се опита да го ритне отзад.
Чез заподскача на един крак, викайки с цяло гърло:
— Изрод, чакай да те хвана. Стой ти казвам! Сега ще те…
Едрият човек беше искрено изненадан, че Чез, подскачайки на един крак, успя да избегне ритника му.
— Навъдиха се всякакви — каза той през зъби. — Добрите хора вече няма къде да минат.
— Ти ли си добрия! Поглеждал ли си се изобщо в огледало?
Безхитросният жител на Крайдол не се зачуди какво толкова не харесва Чез във външния му вид, а просто мълчаливо замахна към главата му. Естествено, реакцията на моя приятел беше бърза и той избягна удара. Пред него въздухът започна да свети — сплиташе Огнена топка. Но преди напълно да се оформи аз успях да създам малко змийче, което я унищожи. Поради факта, че структурата все още не беше напълно заредена с енергия ги нямаше обичайните блясък и гръм.
Едрият мъж опули очи.
— Какво беше това…
Възползвах се от краткото му разсейване и с всичка сила го ударих по шията. Огромният мъж бавно се свлече на земята.
— Идиот! — изсъсках на Чез. — Какво правиш, не трябва да привличаме внимание!
— А той защо се бие? — възмути се Чез. — Аз реагирах по рефлекс…
— Понякога трябва да използваш главата си. Рефлекси имал… — сграбчих ръката на Чез и го издърпах далеч от сцената. — Казваше ми Невил, не излизай с Чез…
— Без мен е скучно — отсече нахалника и ме завлече нанякъде.
След няколко квартала аз седнах на тротоара (по-точно това, което местните наричат тротоар) и спрях вървящия някъде напред Чез.
— Къде отиваме?
— Напред към приключения — оптимистично заяви Чез. — Само не ми казвай, че си против.
— Аз? Разбира се, че не… Но нека да потърсим приключения другаде.
— Къде? — заинтересува се Чез. — Имаш в предвид някое определено място?
Аз наистина имах предвид нещо конкретно, а именно — кръчмата „При добрия вампир“. Във връзка със странната смърт на нисшия вампир исках да отида при Даркин да обсъдим някои интересуващи ме въпроси. И по-специално бих искал да разбера дали нисшите са чували за убиеца със зъбатите пръсти. Освен това би било хубаво да разбера каква именно помощ се канят да ни предложат. Тъй като тази вечер с мен беше именно Чез, си позволих да отхвърля тежестта на поне една тайна. Исках старият ми приятел да знае, че Келнмиир е помолил нисшите вампири да ни помагат. За Алиса това трябваше да остане тайна, докато Келнмиир сам не реши да й каже. По мое мнение това нямаше кой знае какво значение, но щом вампирът беше решил така, това си беше негова работа.
— Знаеш ли, Чез — започнах отдалеч. — Ще ти разкрия една тайна, за която трябва да мълчиш…
— Тя затова е тайна, да не се разкрива — усмихна се моят приятел — Нима нашият тайнствен Зак най-накрая е решил да се довери на човек, с когото се познават от деца?
В гласа на Чез се прокраднаха обидени нотки. Е, той имаше причини да се обижда. Но и аз имах причини да мълча за много неща.
— Да — въздъхнах аз. — Реших да ти се доверя. И се надявам, че ще се отнесеш много сериозно към това.
— Слушам те внимателно — миролюбиво каза приятелят ми.
— Работата е много проста. Преди да отпътува, Келнмиир е дошъл в Крайдол, разговарял е с местните вампири и им е заповядал да ни помагат по всякакъв начин.
Чез се замисли за момент.
— Веднага изникват три въпроса. Накъде е заминал Келнмиир? — той изправи един пръст. — Откъде е знаел предварително, че ние ще бъдем на стаж точно тук? — той изправи втори пръст. — И третият въпрос… каква тайна е това? Мислех, че ще ми кажеш нещо наистина интересно.
— На първите два въпроса ще ти отговоря кратко — понятие си нямам. Що се отнася до третия, по някаква причина Келнмиир не е искал никой освен мен да знае за неговата помощ.
В действителност не е искал Алиса да научава, за останалите със сигурност не му е пукало.
— Добре — каза накрая Чез. — Значи искаш да се срещнем с тях, за да ги попиташ не знаят ли нещо за тези убийства. Разбирам… А как изобщо разбра, че Келнмиир е бил тук? И къде да ги търсим тези нисши?
— Това ще ти го кажа по пътя — обещах аз.
Отвън кръчмата „При добрия вампир“ с нищо не се различаваше от другите подобни заведения, с които вече успяхме да се запознаем. Обичайната двуетажна дървена постройка не можеше да се похвали дори с нормална табела — просто някакъв любител художник беше нарисувал на стената озъбен вампир и под него беше написал с червени букви: „При добрия вампир“. Вероятно разкривената муцуна е трябвало да изобразява приятелска усмивка, но замисълът на художника си беше останал само замисъл.