Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Нисшите застинаха в нелепи пози, страхувайки се дори да мръднат — топките висяка точно над главите им и весело искряха.
— Седнете — тихо заповядах.
Един на вампирите рязко скочи настрани и с ловки маневри между столове и маси се затича към изхода. Чез побърза да поправи досадната грешка със снега и пусна след него една Огнена птица. Вампирът почти беше стигнал до вратата, когато птицата го блъсна в гърба и го събори на земята.
Всичко това отне няколко секунди, по време на които останалите вампири стояха неподвижно, чудейки се дали да ме послушат или по примера на другарчето си да се опитат да избягат.
Стаята бавно започна да се изпълва с миризма на изгоряла кожа. Искам да кажа миризма на запалени кожени дрехи.
— Всички да седнат! — повиших глас аз.
Вампирите послушно седнаха по столовете, гледайки ту нас, ту лежащия до изхода вампир. Той не даваше никакви признаци на живот — вероятно просто се страхуваше да мръдне, не мисля, че Огнена птица с толкова малък размер може да причини значителни щети, просто го удари в гърба.
Но демонстрацията имаше успех — нямаше повече глупави опити за бягство.
Кой казва, че нисшите вампири имат скандалджийски нрав? Те са кротки като агънца… ако им подпалиш малко задника.
— Господа Майстори! — чухме радостен глас зад бара, или по-скоро под него, където своевременно се беше скрил собственикът на кръчмата. — Заповядайте, седнете.
В залата се разнесе изненадан шепот. Едва ли са предполагали, че нападат Майстори. Макар че видяното току-що би трябвало да ги наведе на такива мисли, кой освен Майстори може да създаде такъв магически хаос. Май не бяха много съобразителни.
Огледах се и видях, че няма нито едно свободно място — всички бяха заети от вампири.
Без да се бавя, аз пристъпих до най-близката маса и ударих с юмрук върху нея.
— Повтарям въпроса си — колкото се може по-твърдо казах аз. — Къде е Даркин?
— Той не е тук — бързо отговори един от вампирите.
— Тогава върви и го намери! — включи се и Чез. — Хайде, бягай! Вземи и приятеля си.
Вампирите сякаш вятър ги издуха.
— Ето и място се освободи — тихо се засмя Чез.
Седнахме на масата и се огледахме.
Всички ни гледаха мълчаливо изпод вежди. В техните очи имаше всичко — от страх до омраза. Огнените топки засега реших да ги оставя, за да ги подсещам за нашето превъзходство. В допълнение заобиколих нашата маса с най-добрата защита срещу неочаквани атаки — въздушен щит. Дракон знае, но така ще ни е много по-спокойно.
— Малко е неуютно тук — тихо каза Чез, продължавайки да се оглежда.
— Хей, какво се опитваше да направиш, когато заваля снегът? — зададох интересуващият ме въпрос.
— Днес го четох в справочника — заклинание за замразяване.
— И какво можеш да замразиш с него?
Чез сви рамене.
— Може би някакъв продукт… Не знам, така или иначе не проработи…
Собственикът все пак се реши да излезе и пристъпи към нас.
— Какво желаят господа Майсторите? — последната дума произнесе особено, влагайки в нея цял океан от уважение. От изненада едва не се удавих в него.
Май отсега нататък думата „Майстори“ ще присъства във всяко негово изречение, така че всички вампири да я чуват.
— Чай — поисках аз. — Може и нещо сладко.
— Ей сега, господа Майстори.
Ето на, казах ви.
Докато чакахме чая си, вампирите не мръднаха от своите места. Просто си стояха, внимателно наблюдавайки ни, и очевидно не знаеха какво да правят.
Скоро собственикът ни донесе чай и прясно изпечени кифлички. Трябваше да премахна Въздушния щит, за да стигне до нашата маса.
Постоянно повтаряйки „За господа Майсторите само най-доброто“, той се върна на бара.
Когато почти привършвахме с чая, в залата се втурна вече познатият ми по дискретните и смачкани дрехи Даркин. Виждайки висящите във въздуха огнени топки, той рязко спря.
— Какво по… — тогава ни видя. — О! Господа Майстори, не мислех, че ще дойдете толкова скоро.
— Работата не търпи отлагане — поясних аз и незабелязано махнах Въздушния щит. — Заповядай.
Веднага стана очевидно, че тук много уважават Даркин — един от вампирите веднага му предложи стол. Той свали кожената си маска и седна срещу нас.
За първи път виждах Даркин без маска — обикновен човек, малко по-голям от нас. Лицето беше добродушно, въпреки двата доста големи и грозни белега, преминаващи през бузата от дясното слепоочие до устата. Белезите бяха съвсем пресни, сякаш вампирът съвсем отскоро ги има. Странно, аз много добре си спомнях какво ни казваше Алиса — вампирите не могат да имат белези, дори и нисшите. Ще трябва по някакъв начин да разбера какво му се е случило, само да се появи подходяща възможност.