Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Витор удари с ръка по масата.
— Всички жалби на хората минават през тази маса. Няма да позволя някой да оклевети честното име на Никерс?
Започнах.
— Толкова ли уважавате чичо ми?
Дебелият мъж се засмя.
— Разбира се, все пак сме роднини.
— А…
— Далечни. Честно казано, не съм много добър в тези родословни връзки, в Двореца обичат да пресмятат кой с кого и от кого произхожда до двайсто коляно. За мен е достатъчен самия факт.
Уау. И тук роднина!
Витор с усмивка наблюдаваше учудените ни лица.
— Между другото, при среща на роднини трябва непременно да се пие. И не спорете, това е въпрос на принцип.
Той извади изпод масата поднос с гарафа, чаши и закуски.
— Е, за наше здраве…
От кабинета на началника нашата компания излезе след три… или четири чаши вино. Ние с Невил се държахме на краката си, но за непривикналата с виното Алиса то се оказа доста силно. Лицето й беше застинало в израз на глуповато умиление и тя постоянно се препъваше и залиташе. Наложи се ние с Невил да я подкрепяме, докато слизахме по стълбите, но тя въпреки това успя да се препъне на последното стъпало. Като по чудо не падна, а направи невероятно салто и се приземи на крака точно пред търпеливо чакащия ни офицер Девлин.
— Г-жо, позволете да ви предложа ръката си — деликатно предложи стража.
— Ще я счупя — кратко заплаши Алиса.
— Разбрах, — бързо реагира Девлин.
Ние с Невил бавно се спуснахме по стълбите, стъпвайки на всяко стъпало, внимавайки да не повторим номера на Алиса.
Невил ме тупна по рамото.
— Ей, полезно е да се дружи с тебе. Където и да плюеш — все роднина наплюваш…
— Какво означава, където и да плюеш? — обидих се аз.
— Извинявай — Невил се замисли. — Не исках да кажа…
Офицер Девлин ни погледна иронично и попита:
— Може би да ви изпратя до вкъщи?
— Не-е, не до вкъщи — Алиса поклати глава. — Трябва да отидем в подземието.
Стражът едва потисна усмивката си.
— За нещо конкретно или просто така?
Алиса дълбоко се замисли.
— При убиеца — каза Невил и сериозно добави: — Хлъц!
— Виждам, че сте намерили общ език с нашия началник и сега искате да посетите нашия затвор? — предположи стражът.
— О! — съгласи се Алиса.
Офицер Девлин без повече думи чинно ни отведе в затвора. Входът се оказа скрит под стълбите за втория етаж, слизаше се по вита стълба с изненадващо неудобни стъпала.
По пътя Алиса падаше на няколко пъти, но ние с Невил я хващахме навреме.
Долу ни посрещна тъмничарят — невзрачен слаб старец. Белезникавите полуслепи очи внимателно огледаха лицето на Девлин, после се плъзнаха към нас. Неволно потръпнах при този странен поглед, невиждащ, но гледащ…
— Те са с мен — обясни Девлин. — Витор им позволи да видят убиеца-маниак.
— Последвайте ме — невъзмутимо отвърна старецът.
Коридорите се осветяваха от магически светилници с много лошо качество — някои трептяха, други светеха с намалена сила или искряха — това добавяше нещо зловещо в и без това не особено уютната атмосфера. Мръсни стени, разбит под, зверски студ и разнасящи се из цялото подземие писъци на плъхове… гадно място. Аз дори почти изтрезнях.
— Не се плашете — тихо каза Девлин. — Всичко това създава специфична атмосфера, която прави хората по-сговорчиви. Истинският затвор е извън града.
— Кой тук се плаши? — повиши глас Алиса.
— Шшт! — изсъска Невил към нея. — Не крещи!
Тъмничарят спря рязко и Невил с цялата си инерция се блъсна в мършавия му гръб. Старецът не пострада, но Невил едва не падна на земята.
— Пристигнахме — сякаш нищо не е станало каза старецът и посочи вратата на килията.
— Искате ли да влезете вътре или ще погледате оттук? — попита ни Девлин, а в очите му все още се забелязваше лека насмешка. — Все пак това не е обикновен затворник, а вампир-убиец.
— Какво може да ни направи? — стана смела Алиса. — Ние сме Майстори… — тук вампирката осъзна, че малко прекалява и скромно добави — … бъдещи.
— Както желаете. — Девлин сви рамене и кимна на тъмничаря. — Отвори.
Старецът извади от пазвата си огромна връзка ключове и послушно отключи вратата.
Първо в килията пристъпи Девлин. След него влязохме ние с Алиса и Невил.
— Е, къде е? — каза Алиса и се облегна на рамката на вратата. — Само не ми казвай, че е избягал.
— Глупости — обиди се Девлин. — Оттук е невъзможно да се избяга. Освен ако не се промуши през дупчиците на вентилацията…
Ние с Алиса си разменихме разбиращи и леко замаяни погледи. Нима си мисли, че това е шега?
— Знаеш ли — тихо се засмях. — Имаш късмет, че това не е висш вампир. Вярата ти в този затвор можеше силно да се разклати.