Чест

— Здрасти — поздрави напосоки Искендер. — Къде е Аршад?

— Още го няма — отговори Фаарид, нисък мароканец с тих глас.

— Може да го е хванало шубето — отсъди Азис и се ухили, при което се видяха редките му зъби. — След тази седмица не го виня.

Лятото беше напрегнато. Всеки ден се обсъждаше нов инцидент някъде. Сплашваха мъжете по улиците, наричаха жените как ли не, заплюваха децата. Нощем мятаха по къщите на имигрантите тухли, сутрин те намираха оставеното си да се суши пране нарязано на парчета и пощенските си кутии, пълни с изпражнения. Но най-страшното се беше случило преди шест дни.

Рано сутринта на единайсети юни в горния край на Брик Лейн бяха започнали да се събират скинари. До обяд броят се бе умножил. Продължиха да се стичат още и още — пеш, с велосипеди, коли и микробуси, някои идваха чак от Пътни. Щом тръгнаха на шествие, започнаха да скандират: „Националният фронт е фронт на белите хора!“ Колкото и да е странно, нямаше никаква полиция. Дори когато протестантите започнаха да нападат магазините на имигрантите, да крещят: „Смърт на чернилките“, да чупят предни стъкла на автомобили и прозорци, да нанасят щети на частна собственост.

Фаарид каза:

— Чухте ли какво заявиха след това куките? Че било спонтанен изблик.

— Гадна работа — отвърна Искендер разсеяно.

Разговорът беше прекъснат от собственика на заведението Аладин, накуцващ мъж с едри кости, някъде на петдесет и пет-шест години. Винаги посрещаше всички с добра дума. С един крак, по-къс от другия, той се приближи усмихнат към момчетата, но се ръкува само с Искендер. Попита го как върви училището и как е майка му, справя ли се в тези трудни времена чичо му с магазина. Въпроси, на които Искендер отговори с уважение, но лаконично.

— Е, какво ще хапнете? — попита накрая Аладин. — Приятелите ти те чакаха, за да поръчат.

На Искендер му стана приятно.

— Имаме гост, още не е дошъл. Ще поръчаме, щом се появи.

Загледаха как Аладин се отдалечава с куцукане. Искендер се извърна към Азис и продължи разговора.

— Нещо друго?

— А, да, вчера са набили едно момче, бенгалец. Намерили го целият в кръв на няколко крачки от къщата на Аршад. Четвърти случай за един месец!

Искендер задъвка устата си отвътре и лицето му се изкриви като маска.

— Знаете ли кое ме вбесява? — намеси се Сони. — Тия гадни расисти твърдят, че не били расисти. Реалисти сме! Дрън-дрън. Не стига, че са расисти, ами и лъжат!

Казваше се Салваторе, но всички му викаха Сони. Семейството му бе дошло да живее в Хакни от някакво селце в Сицилия.

Сони говореше английски толкова бързо и с такъв силен акцент, че често другите не разбираха и половината от онова, което казва.