Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Не, не така. Не можеш да правиш, както ти отърва. Можеш да правиш само каквото Бог е вложил в теб. Аз нося стихии. Ти носиш стихии. Зеешан е главно вода. Ти може би огън? Да, мисля, че огън. Ако вътре я няма тази хармония, човек постоянно се гневи. Все се бори, все се самосъжалява. Език, остър като стрела. Казваш, Вселената е джунгла. В голяма джунгла аз си правя собствена градина.
— За какви градини дрънкаш?
— Скъпи Искендер — продължава Зеешан, сякаш ми пише писмо, — гневът е тигър. Виждаш тигъра и си мислиш: О, какъв невероятен звяр, искам тигър. А не можеш да го опитомиш. Никой не може. Тигърът ще те изяде. Зеешан казва: Остави ги разгневените тигри, ние не учим нищо от тях. Ние учим от хората. Срещаш различен човек, друго име, друга религия и всичко това е добре. Учим се от различията, а не от еднаквостта. Зеешан казва: Егото е като лешояд. Дивя птица. Лешоядът казва, лети заедно с мен, ще станеш силен човек. Но това е лъжа. Номер. Ако егото ти силно, ти слаб, ако егото слабо, ти силен.
Говори бавно, но сигурно. Подбира думите внимателно, сякаш са стъклени цветя. След като приключва, казвам:
— Питам се само едно…
— Какво?
— Защо не са те пратили в крилото на откачалките.
— Какво е това?
Завъртам палец при слепоочието си. Зеешан разпознава жеста за лудост, който на всички езици значи едно и също. Смее се — щастливо.
— Да, да, вярно. Разправят, Зеешан малко луд.
Онзи ден, когато от полицията дойдоха у Кейти, аз избягах пра задния вход. Извадих късмет. Задигнах един велосипед, отидох с него възможно най-далеч от Хакни, след това продължих на автостоп. Качиха ме двама французи, студенти. Говореха със силен акцент, почти не им разбирах. И двамата обратни. Никога дотогава не бях срещал двойка гейове и никак не ми хареса, но не бях в положение да ги съдя. Те забелязаха, че съм притеснен, надушиха, че мога да им навлека неприятности, но не попитаха нищо. Купиха ми обяд, почерпиха ме цигари, накараха ме да слушам някаква странна музика.
Оставиха ме в Уорик. Преди да се сбогуваме, пушихме трева пред замъка. Помня, че се скъсахме да се смеем, но не помня шегата, ако изобщо е имало шега. После се отправиха на север.
Изведнъж останах съвсем сам. След четири дни ме задържаха. Хванаха ме да спя като бездомник в един парк. По това време вече умирах от глад. Толкова бях изтощен, че направо ми олекна. По време на разпита бях спокоен, съдействах. Не ми казаха, че е мъртва.
Поне в началото. Бях убеден, че раната й не е тежка. Беше само едно пробождане, близо до дясното рамо. Колко тежко можеше да е? После дойде един полицай. Каза:
— Не знаеш ли? Убил си я.
Потресен, попитах:
— Какво искаш да кажеш?
— Убил си собствената си майка, извратеняко. Как ще се измъкнеш от тая каша сега?
Аз пак не повярвах. Реших, че е номер, за да ме накарат да говоря. Прилагат някой от старите ченгеджийски хватки. Но те донесоха вестник и го сложиха пред мен. Вероятно същия, от който е изрезката на надзирателя Андрю. Тогава научих, че мама е мъртва.
По време на процеса бях като вдървен. Бях се вцепенил както онзи път на дървото — в деня, когато ме обрязаха. Репортерите. Фотографите. Пред съдебната зала имаше хора — напълно непознати — с плакати срещу мен. Имаше и хора — също непознати, — които ме подкрепяха. Видях в тълпата лицето на Есма, бяло като маска. После видях и брат си Юнус. С широко отворени, неразбиращи очи. Точно тогава не успях да си поема въздух. Белите ми дробове не го приеха. Свлякох се със свистене, като старец на командно дишане. Решиха, че съм получил астматичен пристъп. Лекарят се държа добре. Прегледа ме, не намери нищо. След това ми натресоха психолога. Ужасен тип, надувка. Метнах един пепелник по главата му, но, за съжаление, не улучих.
Ала още първата нощ в предварителния арест се свлякох на леглото и се втренчих в тавана. Гледах го цял час. Питах се дали пък психологът не е прав. Дали нямах дълбоко вкоренени проблеми? Дали не превъртах?
— Не е душевноболен — заяви пред съда прокурорът. — Този младеж е с ясно съзнание. Заслужава най-тежкото наказание.
На другата нощ пак не мигнах. От опит знам, че колкото по-лошо спиш, толкова по-кисел си. И продължи така. Първите години бяха като дълъг кошмар. И самият аз бях кошмар за околните. Бях непоносим. Много по-късно една нощ, помня я добре… Навън валеше. Имаше буря с гръмотевици и светкавици. После дъждът спря, но тишината ми подейства още по-потискащо. Точно тогава ме обзе много странно чувство. Сякаш майка ми беше тук, с мен. Не беше разстроена или сърдита. Беше над тези неща.