Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
Един котарак бавно заобиколи ъгъла на резервоара.
— А, котарак… той лови мишки. — Господин Шишко вдигна сиво-белия котарак и го пусна във ваната. — Виждаш ли? Вече няма коте — каза той със смях.
Котаракът направи опит да плува, но след две секунди почти се беше стопил. Само главата му още стоеше на повърхността. Дори не успя да изврещи, а след още няколко секунди изчезна и главата.
Върху лицето на Бефино се изписа съчувствие към малкия котарак.
— Защо трябваше да го убиваш? — попита той. После бързо възвърна самообладанието си. — Тая вана наистина ми хареса. Имате нещо много интересно.
— А, вана. Бива си я, а?
Бепи и Господин Шишко се изкикотиха едновременно като двама добри приятели. „Ама какъв късмет, че попаднах на тоя необикновен китаец“ — помисли си Бепи.
— Кой е шефът на тая фирма? — попита той.
— Аз съм. Ти кой мислеше, че е? — отговори му Господин Шишко и вдигна ръка към тила си, попипвайки стеснително конската си опашка.
Очите на Бепи блеснаха развеселено, като видя как този дебел мъж прави женствени движения.
— Исках да кажа, кой е собственикът на това голямо предприятие? — попита той.
— О, собственик, собственик. Моят зет е много, много богат човек. Живее в Сан Франциско и притежава друга голяма фирма там.
Господин Шишко обясни, че в Ню Йорк той е главният и ръководи бизнеса от девет години. Повтори, че той и зет му мразят господин Чой. Оказа се, че навремето Сид Чой ги е елиминирал от покупката на сградата, когато преговаряли да я купят от последния й собственик. После им удвоил наема.
— Сид Чой лош човек. Ние го мрази — измънка Господин Шишко.
Бепи кимна съчувствено и попита:
— Защо понякога говориш добър английски, а понякога бръщолевиш с акцент?
— Такъв ми е номерът — отговори му той с усмивка. — Говоря и по двата начина. Според мен е хитро, ти как смяташ?
Бепи не отговори веднага на въпроса му. Вместо това се усмихна и попита:
— Ей, Господин Шишко, какво ще кажеш да ми отпуснеш терен за производство и продажба на сандвичи на партера на пералнята? Ще ти плащам наем. Правим много добра храна. — И двамата престанаха да се усмихват, а Бепи продължи въодушевено: — Това ми е занаятът. Собственик съм на заведения за сандвичи.
— Какви заведения за сандвичи?
— Италиански. Хубави, топли италиански сандвичи.
— Вие предлагате хубава храна? — попита Господин Шишко с блясък в очите. — Ще мога ли да се храня безплатно? Всеки ден? — Бепи кимна. — В такъв случай ще се разберем. И ще мога да ям безплатно!
— Разбира се. Ти си ВИП. Яж колкото искаш, няма да плащаш. Колко ще е наемът за търговската площ?
— Сто долара месечно. Съвсем евтино. Става ли?
Бепи кимна бързо и си стиснаха ръцете.
— Става, сделката е готова. Покажи ми нашето място. Утре започваме.
„Ама че удар. Сто долара месечно. Гледай каква изгодна сделка направих! — мислеше си Бепи. После обаче се сети: — Ох, по дяволите. Пак ръкостискане с китаец.“
Когато се върна в офиса на фирмата, той нареди на Маймуната:
— Повикай момчетата. Тази нощ ще работим до късно. И подгответе за транспорт машини за кафе, оборудване за сандвичи и маса за готвене на пара. Устройваме ново заведение, спешно… В една пералня.
— Каква пералня? Мислех, че ще бъде ресторант.
— Беше ресторант! Червения и неговият приятел главорез вече са го прилапали. Ние разполагаме само с входно антре в една пералня до тях.
Работиха цяла нощ, за да оборудват приятно изглеждаща сергия за закуски в стил кафене на първия етаж в пералнята. Дори използваха един чадър, за да се създаде тротоарна атмосфера.
През следващите няколко дни всички китайци в сградата минаваха през обедната почивка покрай щанда, оглеждаха и продължаваха по пътя си. Маймуната докладва, че Червения и Мак са се отбили да надзърнат и си тръгнали, смеейки се на неуспешното начинание на Бепи.
Изминаха две седмици, а бизнесът продължаваше да върви ужасно. Китайците не се отбиваха дори за секунда, с изключение на Господин Шишко, който стана още по-дебел. Бепи не разбираше нищо.
— Тия китайци не пият кафе. Даже дъвка не си купуват. Нищо, niente — оплака се Бепи пред Малкия Паули и Але Хоп. — Тия двама негодници — Червения и Джони Мак — отвориха новото си заведение, и то работи чудесно. Не мога да разбера какво не е в ред, дявол да го вземе. Отворени сме двадесет и четири часа в денонощието и никакъв оборот. Толкова много храна хвърляме на боклука, че можеш да се побъркаш.